Денис Лоу: Играех футбол с едно око и не можех да ритна до вратата

Денис Лоу - най-великият голмайстор, който е носил екипа на Манчестър Юнайтед, ако разпитате който и да е из пъбовете около "Олд Трафорд". В статистиките е трети след Боби Чарлтън и Уейн Руни с 237 гола в 440 мача, вкарани едва за 11 сезона. Но като реализатор, хищник в наказателното поле, няма равен.

Статуята на "Светата троица", която гледа към стадиона на метри пред него, е с Лоу, Чарлтън и Джордж Бест. Считани за тримата най-добри играчи на "червените дяволи".

Играл е в два престоя и за Сити, градския враг. Вкарва гол кръг преди края на сезон 1973-74 г. с петичка за "гражданите" срещу Юнайтед, който носи 1:0 на "Олд Трафорд" и съперникът отпада от Първа дивизия. Не празнува попадението, но се оказва, че с какъвто и да е резултат от мача, Юнайтед няма да се спаси - другите конкуренти печелят двубоите си в същия ден.

Днес е на 76 години и работи за клубната телевизия на Юнайтед, а интервюто му за списание FourFourTwo е пълно с интересни случки и лафове в стил "шотландски хумор".

- Защо станахте футболист? Казват, че сте рисувал страхотно като дете.

- Така беше, имах талант за рисунки и скици, исках да бъда архитект или нещо такова. Но пътят за там минаваше през училището в Абърдийн, а те нямаха футболен отбор, та затова отказах да уча там.

Все пак играта бе това, без което не можех като дете. Един съсед ми подари първите истински футболни обувки, когато бях на 12 години. Родителите ми бяха много бедни, опитваха се да си стъпят на краката след Втората световна война.

- Знаем и за дефект по рождение на окото ви. Как играехте с него?

- Имах нещо по рождение на лявото око - някакъв оток, който реално бе изместил очната ябълка встрани и я бе закрил. Наследствено бе, баща ми бе имал същото като малък. Играех реално с едно око, свалях очилата на игрището. Понасях и много шеги за това, разбира се - знаете как се отнасят децата към такива неща.

Проблемът бе решен, когато бях на 15 - отидох на проби в Хъдърсфийлд, те ме харесаха, но не можех да играя така. Заведоха ме в клиника в Шотландия и ме оперираха. Денят, в който махнах превръзката и видях резултата от интервенцията, е най-важният в живота ми. Всичко се промени. За първи път можех да погледна някого в очите със самочувствие.

- В Хъдърсфийлд блестяхте под ръководството на друг шотландец - Бил Шенкли. Когато той пое Ливърпул, не искахте ли да го последвате?

- Това бе единствената ми мисъл. Бил ми беше като баща. Бях готов да тръгна веднага с него и да играя за Ливърпул. Проблемът бе, че и те, както и Хъдърсфийлд, бяха във Втора дивизия и исканата сума не им бе по силите. Затова ме привлече Манчестър Сити.

- Разкажете как се чувства човек, който вкарва 6 гола в един мач, за да бъде той прекратен преди края и попаденията му да бъдат изтрити?

- Оо, чудесно е, че си спомняте, няма що! Играехме срещу Лутън и 15 минути преди края съдията спря мача. Беше за Купата на ФА, а в преиграването ни биха с 1:3, не е ли ирония!? Бях на 21 години и си мислех: Е, ок, случва се. Пак ще го направя някой ден. Но не стана... Ако тези голове се зачитаха, аз щях да съм номер едно в турнира, а така Йън Ръш ме изпревари 20 години след това.

- Отидохте да играете в Торино от Сити, разкажете за приключението там.

- Като начин на живот, храна, климат, както и красиви момичета, всичко бе отлично. Но аз отидох там да играя футбол, а тази част не бе никак добре. Тогава в Италия на мода бе катеначото - девет бранители и двама напред. От първия мач ми се повдигаше, исках да си ходя обратно у дома. Но Торино бе платил 110 000 лира за мен, огромна сума в онези години. И си мислех - оставаш тук, закотвен си.

- Има и един инцидент в италианския ви период, който едва не струва живота ви...

- Да, катастрофата. Аз бях неразделен с Джо Бейкър, който премина в Торино по същото време. Той караше в онзи ден, един малък Фиат. Брат ми беше на задната седалка. На едно кръгово изпусна волана, ударихме се в кола, после в огражденията. Автомобилът бе смазан, а аз се озовах някъде между покрива и задното съкло, но без особени поражения. Брат ми също се отърва, но Джо бе тежко ранен, остана в болница повече от месец. Две години по-късно намериха в ръката ми парченце стъкло, останало от катастрофата.