Как Хамлет ме доведе в Юнайтед

Хенрик Мхитарян бе привлечен в Манчестър Юнайтед с големи надежди и за сериозна сума през лятото от Борусия Дортмунд, но едва в последните 2 седмици се появи в титулярния състав.

Проблемите явно са зад гърба му в игрови план, а арменецът се изповяда пред сайта Players Tribune за детството, семейството и пътя до Юнайтед.

"Един от първите ми спомени е свързан с това как моля татко ми Хамлет да ме заведе на тренировка на неговия отбор във Франция.

Може би съм бил някъде на 5 години. През 80-те, преди да се родя, татко е играл в елитната лига на СССР, в родината ни - Армения.

Бил е нисичък, но много бърз нападател. Списанието "Съветски войник" му е присъдило приза "Рицарят на нападението" през 1984-а.

През 1989-а, когато съм бил бебе, семейството ни се мести във Франция, защото в Армения започват конфликти и назрява война.

Татко играе във Валенс, във втора дивизия. Когато тръгваше на тренировка, аз винаги плачех. Вземи ме с теб, така му казвах.

Не че тогава още съм се интересувал от футбол, твърде малък съм бил. Просто исках да бъда с татко. Но той едва ли е искал да се тревожи за мен, докато тича и тренира. Затова измисли план как да ме залъже.

"Вземи ме на тренировка", казах му една сутрин. "Днес не тренираме, отивам до магазина", каза той и излезе. Чаках го, но не се върна бързо. Като се прибра, не носеше торби от супермаркета, та аз се разплаках: "Излъга ме, бил си на тренировка", хлипах.

Времето, което имах с баща ми, бе твърде кратко. Когато бях на 6 години родителите ми събраха багажа - връщахме се в Армения. Татко бе спрял да играе футбол и си беше у дома през цялото време.

Тогава не знаех какво се случва.

Татко имаше тумор в мозъка. Всичко стана бързо. За една година - и го нямаше.

Аз бях малък, не разбирах докрай случващото се, както и смъртта като такава. Видях кака ми и майка ми да плачат и ги попитах: "Къде е татко?". Не успяха да ми обяснят. Или аз не разбрах.

Ден след ден, постепенно, ми казваха и аз разбирах все по-ясно. Мама каза: "Хенрик, той повече няма да бъде с нас."

Помислих си: Никога ли? Та Никога е много дълго... И когато си на седем, ти се струва направо цяла вечност.

Имам у дома видеозаписи с играта му. Доста често го гледам, за да си спомням за него. Когато камерата го покаже в близък план, как се радва на поредния си гол - ето тези моменти ме карат да се усмихвам.

Година след смъртта му започнах да тренирам футбол. Той ми даваше сили и ме мотивираше. Казах си, че искам да тичам бързо като него и да стрелям точно - както го правеше той.

На 10 години футболът вече бе целият ми живот. Тренирах, четях, гледах и играх футбол на Playstation. Само върху това се бях концентрирал. Обичах да гледам креативните играчи - Зидан, Кака и... Хамлет. Татко.

Мама бе и майка, и баща за нас. На нея не и бе лесно със сигурност. Нито пък на мен. Имаше дни, в които се прибирах от тренировка и казвах - Днес беше много тежко, отказвам се...

А тя отвръщаше: О, не - няма да се отказваш. Утре ще е по-добре.

Мама започна работа във футболната федерация на Армения след смъртта на татко. Трябваше да ни храни някак.

Беше много смешно, когато заиграх за юношеския отбор на Армения, ако на терена някой ме ритнеше и се ядосах, отвръщах... А мама ми казваше след мача: Какво правиш, искаш да си имам проблеми в работата ли? Няма да отвръщаш, винаги ще си спокоен и учтив.

Бях доста самостоятелен. На 13 години мама ме пусна да ида сам в Бразилия и да тренирам 4 месеца със Сао Пауло. Това е едно от най-интересните изживявания в живота ми.

Не говорех португалски, естествено. Бях едно срамежливо хлапе от Армения. Но не ми пукаше, защото бях в Рая на футбола. Исках да съм като Кака. Да съм като бразилците, да имам тяхната визия и въображение на терена.

Отидох с още две момчета от Армения. В стаята ни имаше и едно бразилско хлапе. Слабичко като мен, с тъмна коса. Посрещна ни и поздрави:

Bom dia! Meu nome é Hernanes.

Да, Ернанес - този, който днес играе в Ювентус!

Живеехме на тренировъчното игрище. Хранехме се там, спяхме там. Забавлявахме се. Играехме на Playstation, гледахме мачове... Всичко на португалски. Бразилците казваха нещо, усмихваха ми се, потупваха ме приятелски... Не разбирах.

Те са страхотни хора. Не мога да го опиша, но топлотата им, добротата им се усеща.

Всички говорехме на езика на футбола. Вкарах няколко гола на тренировката един ден и си помислих: Уау, аз съм арменско хлапе, което вкарва голове в Бразилия!

Почувствах се звезда в онзи ден.

Тренирахме 45 минути, почивахме 15. Даваха ни плодове, пиехме сокове и - още 45 минути тренировка. Там тренират, сякаш играят истински мач. В Армения на тази възраст се тренира основно за физика и издръжливост. В Бразилия - винаги с топка, за техника и умения. Всичко се върти около топката.