Футболист на годината - един ужасно труден избор

Пак е това време на годината...

Коледни партита на фирми и ведомства (човек има усещането, че някои се повтарят и потретват, но не може да им хване края), претъпкани молове, готини базари с греяно вино и класации.

Тия класации, в които хем те насърчават колко било важно всеки да си каже мнението, хем после те съсипват от критики защо си гласувал за този или онзи, а не за другия.

Е, нали това е идеята - да имаш мнение, пък ако ще да е различно от всички останали.

Но "Футболист на годината" за трети път поред е направо брейнсторминг операция от най-сериозен калибър. Без да се обиждат родните играчи, момчетата правят, каквото могат на терена.

Но кой от тях изпъкна така, че да кажеш - ето този е абсолютният №1?

През 2016-а имахме един Лудогорец, който си прибра титлата без особено усилие, а след това наесен дръпна и в новото първенство.

Влезе в Шампионската лига, спечели точки там.

Но в него играят трима българи на кръст - Владо Стоянов, Йордан Минев и Светослав Дяков.

Солидни, постоянни - това са най-добрите думи, които можем да кажем за тях. Не са водещи играчи, не са звезди, като изключим вратаря.

Владо е колорит, прави велики мачове, но пък в други пуска леки голове. И все пак - контролата с Португалия изпъква, както и мачовете на клуба му с Виктория и Базел в София, и с ПСЖ в Париж. Стоянов бе първи миналата година, може да повтори.

Дяков... Минев... Едва ли. Не са играчи, които да посочиш като водещи и откроили се на терена, освен с мотивация и хъс.

Извън Лудогорец имаме националите, лицето на футбола ни. Не че това бе тяхната година.

Ивелин Попов е името, което изпъква. Не е постоянно титуляр в Спартак (Москва), но играе често и - на моменти - избухва. Но като цяло не е едър ас дори за руското първенство.

Георги Миланов и Ивайло Чочев са в солидни отбори в добри първенства, играят сравнително редовно, но в никакъв случай не се открояват.

С две думи - нямаме звезда. България търси звезда, както се наричаше едно тв шоу (не футболно).

И все пак ще гласуваме, разбира се.

И никога няма да има пълно задоволство от избрания, след като преди 2 години Попето се обиди, че не е първи, а в класации по-рано сме виждали какви ли не бойкоти (този на Левски през 2006-а бе особено втрещяващ).

И само едно сравнение: Сърбия, съседна на нас и със сходно качество на вътрешното първенство, шампиони, бити от нашия в три от последните четири сезона на прага на Лигата, и национален отбор с доста посредствени резултати от години, избира от... над 40  футболисти, играещи в петте топ първенства на Европа.

Над 40. Ние имаме двама.

Чочев и Тонев. В Палермо и Кротоне.

Просто за сравнение, без да генерализираме.