Годината на българския футбол в 10 исторически мига

Година 2016-а си отива бързо като надеждите след ранния гол на Михаил Александров в Париж...

Извинете за сравнението, може да не е много патриотично.

Но в годината, която изпращаме, националният отбор поводи за много патриотичност не даде.

И все пак и той записа участие в 10-те исторически мига - а те са точно такива - които Sportinglife.bg подбра, за да превърти на лента изтичащите 12 месеца.

Ето ги моментите, формирали спомена за 2016-а в българския футбол, които ще останат и за години напред.

В началото на пролетта дойде оптимизъм - България би Португалия като гост в контрола с 1:0, влезе в световните новини със спасяванията на вратаря Владо Стоянов и отчайващата физиономия на Кристиано Роналдо.

Разбира се, трезв поглед върху мача показваше, че само късметът и Владо ни спасиха.

Но типично по нашенски се изписаха страници за "възход", "възраждане" и т.н. Куриозно, след 3 месеца Португалия стана европейски шампион и постигнатата победа по-рано през годината изведнъж стана още по-престижна.

През месец май се узакони отдавна ясното, а и историческо постижение. Лудогорец за пети пореден път стана шампион на България по футбол, и то с лекота.

След тежките първи два сезона, в които до последния рунд ЦСКА и Левски държаха титлата в ръцете си, за да я загубят за сметка на Разград, последните три триумфа на новата суперсила у нас са някак без особени проблеми.

Лудогорец надмина Литекс, Черно море и Локо (Сф), като само Славия със 7 титли е между него и недостижимите грандове Левски (26) и ЦСКА (31). Пет или повече пъти поред титлата е падала в ръцете само на големия отбор на ЦДНА от 50-те години (9 златни сезона поред).

През същия месец май стадион "Васил Левски" отекна в славни спомени, носталгия и любов - бенефисът на Христо Стоичков събра 40 000 по трибуните като едно време.

Валя такъв дъжд, че всички бяха мокри до кости. Мокри, но щастливи.

Повечето от героите на Златния ни тим бяха там, както и световни величия и любимци на хората като Паоло Малдини, Игор Беланов, Иван Саморано, Карлос Валдерама и т.н. Стана голямо шоу, а хората си отидоха у дома с усещане за това "какво беше".

Мачът мина и в почит към един от най-големите в най-успешния ни тим. Символът на непримиримост и воля Трифон Иванов си отиде по-рано тази година, само на 50.

Смъртта на Туньо попари България, дойде шокиращо и отникъде, за да докаже, че и героите не са неуязвими. Точно централният бранител винаги сме мислили за такъв, толкова беше корав и кален в битките.

Не само футболните запалянковци у нас си изплакаха очите по Трифон в тежките дни около погребението му.

В края на месец май, изпълнен със събития и емоции, ЦСКА вдигна първия си трофей от 5 години, като спечели Купата на България пред червен вулкан на "Васил Левски".

Финалът с Монтана продаде 37 000 билета, а общността около клуба бе единна и вдъхновена. Младият отбор на Христо Янев по това време бе във "В" група - историческо събитие, което никога няма да се повтори. Състав от трета дивизия да вдигне трофея!

Какво стана после с единната общност около ЦСКА... друга тема.

Пак през май националите зачеркнаха позитивите около португалската епопея с Японско харакири.

На турнира "Кирин", който наперено обясняваха, че отиват да спечелят, българите паднаха с 2:7 от домакините. История, написана пред очите ни. Такъв бой не бяхме яли на ниво национален отбор от 1947-а. Тогава обаче с 9:0 ни разбиват унгарците, които са най-силни вероятно на планетата в онзи момент.

За десерт нашите паднаха с 0:4 и от Дания и си дойдоха у дома с 2:11 от "Кирин къп".

Наесен за първи път у нас се появи Висша лига, засега повече като име, отколкото като същност. Но е похвално, че се направиха усилия да има промени във формата.

Мнозина се оплакваха, че Монтана играе в Ловеч, а Локо (ГО) в Пловдив. Само че днес стадионът в Горна Оряховица е различен, осветен и напролет ще приема мачове там. Скоро ще се случи и в Монтана, а и на ст. "Славия", както и във Варна. Така ход напред вече имаме.

Не че с новия формат дойде ново качество, но... това няма как да се случи административно.

Само фактът, че немалко хора отделиха немалко време, за да опитат да променят посоката на развитие във вътрешното ни първенство... Плюс среща на представители на всички клубове от А и Б група, лекция на холандски експерт, на която футболните хора си записваха и нещо може и да са понаучили...

Дори това са малки победи в иначе Тъмната Индия на футболно НЕразвитие, в която си седим от десетилетия.

Лудогорец в края на лятото за втори път чу химна на Шампионската лига, което го прави единственият български клуб с това постижение.

Клубът е явление - от всякаква гледна точка. С резултатите си, постигнати за изключително кратък период, както и с антагонизма, който предизвиква у нас.

Къде с основание, къде - без, към Разград летят крайни хвалби и също толкова крайни обиди. Не че на някой там му пука - Лудогорец дори проби в груповата фаза на най-силния турнир, поне с утешителната награда да играе напролет в Лига Европа. Също за първи път в историята на клубния ни футбол по този маршрут.

Деветото историческо събитие е по-скоро извънфутболно, но може да се окаже с решаващо значение в бъдеще.

Открита бе базата на националните отбори в Бояна. Тепърва ще разбираме значението на обекта за развитието на играта. Но при всички положения по-добре да я има, отколкото да я няма. Изглежда добре като функционалност, остава и да се използва правилно и пълноценно.

И под №10 за годината:

Стилиян се върна на терена. Да, да - не игра официални мачове, не подписа с Астън Вила, не успя да облече екипа в Чемпиъншип.

Но на 36 години (на толкова бе през април, когато обяви, че се връща), след като 35 месеца се бори с левкемия, химиотерапия, ужасно тежко физически и психически лечение и възстановяване, Стилиян доказа, че за волята и желанието на човек няма невъзможни неща.

Той свали килограми, влезе във форма, изкара 40 дни предсезонна подготовка с Вила и влезе в контроли за професионален отбор на доста високо ниво. Постижението му е огромно, не го подценявайте.

В известен смисъл то бе и символично - като приемственост на това, че загубихме Трифон, но имаме Стилиян като символ на искрата, все още жива във футбола ни.

Жалко, че Стан е вече на години, в които не може да я пали на терена. А кой ще поеме щафетата там, не е ясно...

Това бе годината в 10 исторически за българския футбол момента. Всеки един от тях беляза постижение или емоционален миг за поколенията. Е, не бе кой знае какво, ще кажете - имаше европейско, не бяхме там.

Първенството е слабо, а - с изключение на Лудогорец - останалите ни отбори се провалиха в Европа.

ЦСКА пък се раздели, разкъсван от подбуди извън футбола у личности с големи амбиции и още по-голямо его.

Левски е несигурен за бъдещето си...

Но не е толкова зле. Все пак има с какво да я запомним тази 2016-а.

Да влиза следващата.