От бомбите в Босна до тревата на "Анфийлд"

Деян Ловрен е централен защитник на Ливърпул.

Играе за Хърватия. Харесван от едни фенове заради безкомпромисен стил или обвиняван от други за някоя грешка, както е винаги, когато си в отбраната. Но от тази седмица насетне феновете, и то не само на Ливърпул, ще гледат на него с други очи.

Защото Деян, както сам призна - след години колебания дали да го направи, дали английският му език е достатъчно добър като ниво, за да обясни всичко, разкри историята на живота си далеч, преди футболът да му даде добър стандарт на живот и известност.

Глад, мизерия, стрес на битка за оцеляване за родителите му, живот в чужбина като бежанец, бомбардировки на родното му място и неяснота.

Ловрен разказа всичко в документално видео, озаглавено "Моят живот като бежанец", дело на клубната телевизия на Ливърпул.

През 1989-а градчето Кральева Сутиеска (Кралска долина) е в Югославия.

В общината Какань, където на 3-4 километра площ съжителстват замъците на Босненските крале, както и църквите, построени от тях, с най-старата джамия на територията на бившата вече СФРЮ - "Мехмед II Фатих".

Спокойно и красиво място за живот, където трябва да израсне Деян, роден тогава в това градче.

6 април 1992-ра. Първите бомби падат над територии на днешна Босна и Херцеговина, а на 15 април 1992-ра, месеци преди момчето да навърши 3 години, самолетите пускат смъртоносните си товари и над Кральева Сутиеска.

"Питал съм майка ми какъв е бил животът там преди войната - разкрива Ловрен. - Тя ми е казвала винаги - спокоен, прекрасен, задружен. Босненци, сърби и хървати живеят заедно в региона."

Семейството е щастливо, има малко магазинче в градчето и за детето се очертава спокойно бъдеще.

"Имахме всичко - разкрива Деян. - Не помня много от онези години, но помня колко спокойни и щастливи бяха мама и татко".

Тогава започват бомбите.

"Бих искал да ви обясня точно какво се е случило тогава - разказва бранителят. - Но и до днес не мога да го опиша с думи. Три различни култури... Изведнъж всички станаха различни и започнаха да се държат различно. Станаха врагове."

В същата нощ фамилия Ловрен се крие за първи път в мазето на съседна къща. След това поема към Германия.

"Мама, чичо ми и неговата съпруга се качихме на колата и тръгнахме. Оставиха всичко - къщите, магазина, всичко... Взеха по една чанта. След 17 часа шофиране сме стигнали до Мюнхен, като по границите не сме минавали лесно. Имало е опасност да ни върнат на всяка от тях...

Не искам да си представя днес да ми се наложи да бягам нанякъде с моите деца. Да ме е страх за живота им... Това е ужасно трудно."
Деян и родителите му имат късмет поне в едно.

В Мюнхен дядо му има малка дървена къща, в която могат да живеят до 5-6 души. Настаняват се 11.

Три години те са заедно там. Всяка вечер около 22 часа се пуска радиото и се слушат новини за случващото се у дома. Няма телевизор.

"Помня, че мама плачеше постоянно, а аз не разбирах - разказва Ловрен. - Не можех още да осъзная какво лошо се е случило. Днес гледам документалните филми за войната в Босна и съм ужасен.

Всеки път спомените нахлуват... Имахме късмет, че дядо работеше и живееше в Германия. Нямаше къде другаде да идем. Вероятно днес щяхме да сме погребани там, под земята в градчето.

Знам, видях и чух толкова такива истории от онези години...