Загубата е като смъртта. Само победата ми дава покой

Свещениците му разрешават да рита топка до късно в двора на църквата.

Татко му Косимино и мама Аде също нямат нищо против, защото винаги е подготвен за следващия ден в училище и не се налага да му се карат. Антонио и братята му Даниеле и Джанлука са прилежни в училище, но най-важна е топката.

В онези дни моделите на поведение са Лилино Каус и Карло Муго, треньорите на отборите на Лече до 14 и до 15 г. Това са първите хора, които учат Антонио Конте на футбол, различен от ритането на топката на улицата и в двора на църквата.

А момчето има желание да се учи. Концентрацията е голямата му сила, не толкова талантът.

През годините по-късно играта го среща с Джовани Трапатони, Марчело Липи, Карло Анчелоти и Ариго Саки - четирима велики треньори.

Гледа ги в очите и показва огромния си респект, но най-важното е, че чувството е взаимно.

Но до това още има време.

Конте е в Лече, родния му град. Южняк, обичащ морето и слънцето, темпераментен, но и с нетипичния за хората от този край фокус върху нещата и липса на всякаква разпиляност.

На 16 години вече е готов - Еуженио Фашети му дава дебют в първия тим на Лече през април 1986-а за изумление на всички в града.

И става чудо - момчето, което още не се бръсне, се превръща в гръбначен стълб на отбора, особено при новия треньор Карлето Мацоне. Енергичен и раздаващ заповеди на терена, работещ неуморно за победата.

Не всичко е гладко. Чупи по ужасяващ начин тибията (пищяла) под коляното си едва на 17 и лекарят на Лече е почти убеден. Няма да играе повече футбол, няма шанс да се възстанови напълно.

Година по-късно се връща и заиграва отново основна роля за родния си клуб. Навърта дълга серия от мачове без дори да го сменят - и след 99 двубоя с екипа на Лече, е време за голямата крачка.

Дали обаче не му е твърде голяма?

Антонио пристига в Ювентус през 1991-ва в трудни времена за клуба. Милан на Саки гази наред в италианския футбол, а завърналият се при "черно-белите" легендарен Джовани Трапатони трябва да промени това. Но от последното скудето са минали пет години и тифозите нямат търпение да чакат.

Конте влиза в съблекалнята и - по неговите думи - изпада в комплекси за малоценност. Не вярва в себе си, след като около него се преобличат Роберто Баджо, Тото Скилачи, Стефано Такони... Хора, които е гледал по телевизията. На които е фен.

Трапатони също е там. "Великият Трапатони", както и до днес го нарича Антонио.

Първият урок е ясен - никога не бързай в преценката си. Защото именно Конте е пример за това как лошият старт не значи, че някой не е на мястото си.

Трудно му е да си обуе обувките, без да му личи, че трепери от вълнение за първия мач. Той е контрола с Байерн, а Трапатони му дава дебют. На 21 години Антонио е сред звездна компания в най-големия отбор на Италия.

Мачът не е нещо особено и е на път да завърши 0:0, докато една кошмарна грешка на Конте, който връща топката неумело към вратаря Такони, не носи гол за баварците.

В Юве няма къде да се скриеш. На другата сутрин си по вестниците, заглавия с името ти, снимка и укори. Конте не знае дали да иде на тренировката. Иска му се да хване влака и да се прибере в Лече.

Чуди се дали Такони няма да му завърти един шамар преди тренировката, дали някой от тарторите няма да му се развика. Но на портала на базата го среща Трапатони. Усеща, че младокът е притеснен.

"Нали не мислиш още за вчера? Стига, момче! Мисли за бъдещето, тук ще си много години! Всичко това е минало.".