Никой не ме обича. Но съм световен шампион и достоен за "Оскар"

"Той има пневмония.

В момента сме го сложили на животоподдържаща машина, но не е сигурно колко дълго може да изкара така..."

Жената насреща гледа уплашено, някак неразбиращо.

Докторът обяснява на френски ситуацията с пациента, който лежи с тръба, стърчаща от гърлото му и заобиколен от купища апаратура в интензивното.

Това е момент от филма "Теорията на всичко". Геният Стивън Хоукинс трябва да живее, макар и без никога повече да може да проговори след заболяването.

Докторът, който очевидно разбира сериозността на положението, запазва каменна физиономия. Актьорът, който играе в тези около 70 секунди от филма, стигнал световна популярност, не е чужд на това да го гледа цялата планета. Не се притеснява от ролята си.

Той е световен шампион, все пак.

А като се замисли човек, когато преди повече от 40 години е подритвал топката по улиците на 10-хилядното рибарско градче Сен Сир сур Мер на слънчевия южен бряг на Франция, аудиторията далеч не е била толкова многобройна.

Та - с две думи, Франк Лебьоф измина дълъг път. Защото човекът с голата глава в болницата, до леглото на професор Хоукинс, бе той.

Тоест - във филма това бе швейцарско медицинско светило, но в живота - актьорът Франк Лебьоф. Филмът спечели "Оскар"-и и много фенове по света. За френският артист той бе стартът на една обещаваща кариера.

Една друга такава отдавна приключи. За да стигне до кулминацията и, 14-годишният Франк отива в академията на Тулон, където да опита да покаже, че е добър футболист. Годините обаче са трудни във френския футбол, а таланти - колкото искаш.

Лебьоф се добира до третодивизионния Айре, а е вече е на 18... Започва да се чуди дали наистина ще стане професионалист в пълния смисъл на думата. И решава, че само той може да си помогне.

В списание "Франс футбол" се появява обява: "18-годишен, може да играе като полузащитник и защитник, 183 сантиметра висок, 72 килограма, свободен от договор, търси професионален контракт в първа или втора дивизия."

Обаждат се няколко клуба, но са предпазливи. Все пак им харесва смелостта на младока. Единствено втородивизионния Мюре се решава, но все пак - с полупрофесионален договор.

На момчето от рибарското село край Марсилия се налага да работи и в спортен магазин в градчето, за да се издържа. Прави го между тренировките. Не се налага да чака дълго, за да го видят.

През 1988-а Лавал забелязва спокойствието, с което Франк играе като опорен полузащитник. На преговорите Лебьоф се явява с две неща, които впечатляват клуба.

Първото е елегантно сако, което не е типично за млад футболист във Франция, особено от онези години и долните дивизии. Изглежда като манекен. Второто - видеокасета с подбрани негови изяви, събирана внимателно от самия играч. Одобрен е.

И бързо хваща окото на по-сериозни клубове във Франция, като специалитетът му са 50-метрови пасове, които извеждат нападателя на отбора му сам срещу вратаря. Подобни на тези, с които покойният Трифон Иванов изненадваше противника и даде куп голови пасове на Христо Стоичков в ЦСКА и националния...

На 22 години идва трансфер в Страсбург, където започва и допирът му с големия футбол. Да, отборът е във втора лига, но е с традиции и има сериозни имена в състава - Марк Келер, Александър Мостовой... Печели бързо промоция, а през 1995-а стига финал за Купата на Франция. Само едно не е наред.

Лебьоф не усеща народната любов. Дава интервю, че не се чувства достатъчно добре оценен от клуба и привържениците. Скарва се и със съотборници, които пък го мислят за надменен. А той наистина създава такова впечатление, особено след като Еме Жаке го вика в националния през 1995-а като част от революционните си промени.

За капак през май 1995-а, след като Страсбург стига на финал за Купата на Франция и губи от ПСЖ, без да каже и дума пропуска официалната вечеря на клуба за играчите и семействата им.

През лятото на 1996-а изгледа от скамейката пътя на "петлите" до полуфинал на европейското, като не влезе нито за минута. Но вече бе избрал една от няколкото добри оферти да напусне мястото, "където не го обичаха достатъчно".

Тя е от Челси. Дзола, Виали, Ди Матео и Гулит като играещ мениджър... О-ля-ля. Как можеш да откажеш? А и - Лондон...

Лебьоф има проблеми в английския футбол от първия ден. Дава скандално интервю за в. "Екип", където казва, че никога не е виждал по-лоши условия за тренировка и терени за игра - особено в мачовете за купите по долните дивизии. Колеблив е и на самото игрище, като в началото физическите единобоства му идват в повече. Той обича да играе с топката и да я изнася с дрибъл.

Но се адаптира - както би сторил всеки играч с неговите качества, а те са сериозни. Става и изпълнител на дузпи и преки свободни удари, защото ги бие добре. И то - при Дзола в отбора, който е доказан майстор.

Феновете на Челси си го харесват, като запяват неособено оригиналната, но пък изключително похвална песен: "Той е тук, той е там, той е навсякъде!", което звучи по английски с недотам благ вариант - "He’s here, he’s there, he’s every fucking where, Frank Leboeuf!".

И така - пет години. Френският бранител помъдрява с всеки ден в Англия, косата му съвсем изчезва от главата, но не и типичното му усещане, че "не е достатъчно обичан". Има проблеми със съотборници, а веднъж Денис Уайс го нарича "надувка" (big headed).

В Лондон се разправят легенди как пропуска бирените тиймбилдинги на отбора, за да иде на ресторант, където ходят богаташи и дори членове на парламента.