Реализъм, Чолизъм и истинските неща във футбола

Бяха четири минути на лудост.

Признайте си, че в деня на реванша Атлетико - Реал, ви е минавало през главата дори да не пускате телевизора. 0:3, все пак... И то за фаворита. Как ще стане нещо, как може да има интрига, абсурдно изглежда...

Но Саул вкара в 12-ата, а Гризман удвои от дузпа в 16-ата минута. 2:0.

Ако в този момент ви е станало интересно и сте пуснали все пак телевизора на точния канал, не бива да съжалявате. Това бе вечер за историята на футбола, каквато трябва да е, когато в нея има полуфинал в Шампионската лига.

Имаше всичко.

Имаше Реализъм. Футболният реализъм на Атлетико, който осъзнава отлично, че като качество няма това, което има съперникът му. И наваксва с агресия, динамика, огромен характер, шум от трибуните и наръчник със средства на ръба на правилата.

Това е реализъм в смисъла на думата, който естетите на играта едва ли одобряват. В тази философия за играта Диего Годин опитва да намести ребра и прешлени на Кристиано, който гледа уплашено. Савич влиза здраво и леко садистично, а трибуните бушуват одобрително. Това е спектакълът на Ел Чоло Калдерон.

Реализъм, наречен Чолизъм. Футбол, при който задъханата преса, тичането и агресията сякаш се зареждат "в контакта" от трибуните.

Реализъм и в това, че когато си събрал такъв състав, какъвто има Реал (и играта на думи с Реализъм се получава), и 0:2 не те плаши. Колко пъти този отбор обръща мачове в последните 12 месеца?!

Този път стигна един гол - суперкласа от Бензема, достатъчна за успокоение.

Реализмът изисква да кажем, че когато на скамейката ти се почесват, винаги готови да влязат, футболисти - символи на цели континенти и струващи по 70-80 милиона евро, е нормално да имаш самочувствието, че трудно ще те бият.

В тази вечер на "Калдерон" видяхме модерен футболен реализъм - класата на Краля Реал бе твърде много. Видяхме и Чолизъм в едно лудо първо полувреме, чак до проблясъка на Бензема.

Но и други истински неща от футбола имаше.

Пеещи фенове в дъжда, като за последно. След този мач ще загаснат светлините на стария стадион на Атлетико, това бе финалният му европейски миг. От новия сезон клубът се мести на нова арена.

Пеещите ултарси от трибуната зад вратата, изпънатите жили на гърлата на хората от Френте, които не се уплашиха нито от невъзможната мисия на терена, нито от пороя, сякаш излял се "по поръчка".

"Няма по-велико усещане от това да пееш в дъжда с останалите фенове за твоя отбор", формулирал го е Ървин Уелш. Писателят е от Хибс в Шотландия, но да е Хибс, дали е Атлетико, или е Локомотив (София), емоцията е същата.

Заслужаваше си да се види тази вечер на "Калдерон". Въпреки че изглеждаше преди да започне мачът, че ще е рутинно и безинтересно.