Никой не може да се доближи до Господ. Освен Стан Либуда

Надписът е на стена до една църква някъде около Дортмунд. Или на пътя за Гелзенкирхен. Или в самия Гелзенкирхен... Никой не знае с точност. Защото бе твърде отдавна - през 60-те.

Говори се, че е добавен към слоган на Евангелистката църква от онези години.

"Никой не може да се доближи до Исус". В свободен превод. Ръка на запалянко е добавила отдолу продължението: "Освен Стан Либуда".

Не сте го чували? Затегнете тогава коланите, защото от неговия дрибъл и историята му ще ви се прииска да се размърдате. Това е спомен за поредния футболен гений, забравен в прашясалите страници на играта. Днес героите са други.

Имат хиляди снимки и видеа, но дали са оставили следата в сърцата на поколения запалянковци в една от най-футболно лудите страни на света? Дали на тях ще кръщават бебета десетилетия след смъртта им, както е в областта, в която футболът е единственото по-важно нещо от прехраната?

Райнхарт Либуда не е от Рур. Ражда се през 1943-а, по време на Втората световна война, в градчето Вендлинхаузен, което днес носи името Дорентруп. И то е в Северен Рейн и Вестфалия, на около стотина километра от Дортмунд и още малко по-далеч от Гелзенкирхен. Двата града, в които името на този футболен Господ е парола.

Райнхард вижда топката някъде около четиригодишна възраст. След това не може да му се обясни, че има и други неща в живота. Само тя е важна.

На 11 години става част от Шалке, като това са времената, в които Бундеслигата още не съществува - има национален шампионат, но на полуаматьорски начала и тепърва развиващ се.

Но Германия е световен шампион през същата 1954-а, което дава огромен тласък на футбола в страната. Малкият Райнхард е влюбен във Фриц Валтер, Хелмут Ран и останалите герои от Мондиал 1954 и твърдо е решен да стане професионален играч. Чак през 1963-а се ражда Бундеслигата във формат на пълна организация, структура и пълен професионализъм. Тогава Райнхард вече е играч с укрепнала репутация.

Облича синята фланелка на Шалке за първи път малко преди да навърши 18. Вече е в мъжкия отбор. Срамежлив, пристъпващ леко притеснено по терена, основно "тъпчещ тъчлинията по дясното крило". Но когато топката стигне до него...

Още няма 20 години, когато страната говори за Либуда като за гений на дрибъла. Финтовете му често поставят в неудобно положение дори национални защитници. За кеф на феновете ги изчаква да станат, след като ги е поставил по задник, отново ги лъже, чак тогава центрира. А колко гола са станали след негови подавания от фланга? Трудно е да се каже.

Райнхард става "Стан" някъде около 1961-ва, като прякорът идва от Станли Матюс, който тогава е сочен за еталон на дрибльор в световния футбол.

Либуда е толкова притеснителен, че се дразни, когато го наричат така. Има проблеми и с грубостите на противника.

"Ритаха го в първите минути, за да го накарат да загуби интерес към мача - спомня си неговият приятел и съотборник в Шалке и Бундестима Клаус Фишер. - Той бе играч, който се трогваше от такива неща, не беше дебелокож. Някоя грубост и сякаш се обезсърчаваше. В домакинските мачове го преодоляваше, защото феновете започваха още по-бурно да го подкрепят и да скандират прякора му "Стан". Но когато играеше като гост и публиката също бе враждебна..."

"Предупреждавахме го многократно: Не си играй с бранителите, ще те наритат. Но той така разбираше футбола - спомня си Алфред Шмидт, наричан Аки. - Понякога седях в центъра на игрището с ръце на кръста и дори не се опитвах да търся топката, да искам пас.

Тя бе на крилото и там Стан си правеше неговите неща с поредния защитник. Лъжеше ги по 30-40 секунди, минута. Стадионът се забавляваше, но не и когато гостувахме."

Стилът му не е лъжица за всяка уста. Викат го в Бундестима на 20, но след дебюта срещу Турция повиквателните са рядкост. През 1965-а преминава при врага от Борусия Дортмунд, но става първият, а вероятно и единственият играч, който го е направил и му се разминава гневът на запалянковците.

Ето затова е онзи надпис на стената, не само заради техниката и дрибъла му. Само Стан Либуда може да иде от Шалке в Дортмунд (после и обратно), и да му се размине.

Жълто-черната армия също го обожава. Та той си прави каквото поиска, отново. Идва и 5 май 1966-а, негов първи голям миг на световна слава.

Борусия играе финал за КНК в Глазгоу срещу Ливърпул на Бил Шенкли. Цял ден вали, теренът е разорана кална нива. Не е по вкуса на Либуда, неговата техника сякаш няма как да е фактор.

За десерт Шенкли праща срещу него Джери Бърн, който изобщо не си поплюва. Още в осмата минута му влиза така, че феновете на Дортмунд изтръпват дали изобщо ще продължи мача. И той почти изчезва от него...

При 1:1 идват продължения, а в 107-ата минута вратарят на Ливърпул Томи Лоурънс избива топката пред краката на нападателя на германците Лотар Емерих. Тя отива далеч, далеч - на близо 30 метра, откъдето без забавяне Стан я праща над главите на бранителите и отчаяно тичащия назад страж - 2:1! Фамозен гол, който носи купата на Борусия.

Феновете нахлуват на терена и изнасят на ръце играчите, а на следващия ден у дома ги чакат 300 000 запалянковци. Това е първи европейски трофей за германски клуб, но Либуда дори не го знае, когато вкарва гола.

"Ема, няма да плащаме тези 10 000 марки!", вика той към Емерих в радостта след триумфа. С нападателя са играли покер до 2 ч предната нощ в хотела на отбора и треньорът Вили Мюлтхоп ги е хванал. "Ако паднем утре ще ви глобя с по 10 000 марки!", крещи гневен наставникът с прякор Фишке.

Голът на Стан го превръща в национална звезда, но не му отваря място в състава на световното същата година. Дори не гледа по телевизията финала, където ФРГ губи от Англия с 2:4. Не му пука. Във ваканция е.

Две години по-късно се връща в Шалке, където отново е приет като Бог. Както е изпратен и от Дортмунд. Той е единственото нещо, което свързва двете агитки и до днес - никой не го мрази. Всички го обожават.