Нощта и Денят. Злото мляко и Восъчният човек. Ромарио и Стоичков

На 2 ноември 1994-а Алекс Фъргюсън нямаше никакви извинения. Това бе един от редките дни в живота на шотландеца, в които никой - нито дори съдията - не бе виновен за ужасното представяне на отбора му.

За негово щастие, на сър Алекс не му се случваше често да види Манчестър Юнайтед унизен с 0:4. Но това бе такава вечер.

"Нарязаха ни на парченца - процеди Фъргюсън. - Бяхме разбити. И то от един брилянтен отбор, с красота в играта и лекота."

Гари Палистър, огромният защитник, на чието лице се четеше объркване и опиянение, сякаш току-излизаше от пъба зад ъгъла, каза: "Не разбрахме какво става".

"Рецитал", написа испанският "Мундо депортиво".

В сърцето на тази лекция по атакуващ футбол, пълен с взривност и импровизация, бяха двама велики играчи.

Ромарио и Христо Стоичков.

Същото лято бразилецът бе основната причина селесао да спечели четвъртата си световна титла в САЩ.

Месец след нощта на унижението на Юнайтед пък, Стоичков бе коронясан със "Златната топка" на "Франс Футбол" за най-добър играч в Европа.

Животното (по-късно така наричаха и Едмундо) бе срещнало Камата. Играеха един до друг, на върха на атаката на дриймтима на Кройф, изграден, за да им осигурява амуниции за поредната канонада.

"Не можехме да се оправим с тези двамата - припомня си Алекс Фъргюсън 23 години по-късно. - Те бяха непредвидими, правеха нелогични неща, движеха се неразбираемо за нас."

Дейвид Лейси, журналист от "Таймс", пише:

"Бързината и инстинктите на Стоичков и Ромарио просто правеха защитата на Юнайтед да изглежда спряла на място. Палистър и Брус бяха като кандидати за ролята на Жулиета - просто си седяха и чакаха, но не балкона във Верона. Ромарио... !? Какво изкуство показа този човек? А Стоичков? Никой от Юнайтед не разбра къде се намира във всеки един момент от мача. Търсеха го."

Това е вероятно най-славната нощ на дриймтима. Втората след "Уембли" и спечелената Купа на шампионите през 1992-ра, според някои. Като футбол - най-великата за петте години, в които Кройф и Барса управляваха играта.

Стоичков и Ромарио бяха кралете на футбола в онзи момент.

В ерата на плеяда феноменални играчи като Баджо, Марадона, Матеус, Клинсман, Кантона, Христо взе "Златната топка" (само за европейци все още), а бразилецът - "Златен онз" на ФИФА за №1 в света. Пак пред Стоичков, който остана втори.

За съжаление, това се оказа Лебедовата песен на отбора на Кройф и на дуото, което правеше съперниците да изглеждат нелепо.

Два месеца след този мач, Ромарио напусна Барселона. Начинът му на живот, липсата на какъвто и да е режим, изкушенията на Рио... Още шест месеца по-късно си тръгна и Христо. По други причини.

Три години отне на Барса отново да спечели трофей, след като Животното и Камата напуснаха "Нашият лагер" - името на стадион "Камп ноу" на каталунски. Краят на атаката-мечта бе и край на отборът-мечта.

Бе кратко, но ужасно красиво. Продължи малко повече от година, но футболът никога няма да го забрави.

И не само на терена, това остава една от великите истории, родени от играта - начин на живот за милиарди.

Това е история за отвличане, за юмручни удари, за скандали и раздяла, за един горд баща и един още по-горд кръстник. За любовница, за папараци, за червени картони и безброй красиви голове. За една титла, спечелена в последната минута.

За исторически разгром на големия враг, както и да един безславно загубен европейски финал. Всичко това се случи, когато Животното срещна Камата в Барселона.

Двамата бяха толкова различни.

"Злото мляко" Стоичков, което настъпваше съдии, караше се с противници, съотборници и публика. И "восъчният", както наричаха Ромарио в Каталуня, някак невъзмутим, спокоен и улегнал... Но само на пръв поглед.

Като футболни качества, бяха две различни планети. Ромарио не влизаше в единоборства, не подаваше на повече от 10 метра и сякаш се изолираше от играта. Но получеше ли топката, обръщането му и взривният старт оставяха защитника в ужас.

Стоичков бе навсякъде. Нямаше сблъсък на терена, който да мине без него. А ударът му, пласирането и инстинктът да е винаги там, където е голът, го правеха невъзможен за опазване.

Какво казваха другите за тях?

"Стоичков е най-добрият нападател в света. Реал трябва да направи и невъзможното да го вземе", оцени Хорхе Валдано, легенда на Мадрид, когато стана ясно, че Христо си тръгва от Барса през пролетта на 1995 г.

"Мога да говоря за него с часове - казваше Кройф. - Бърз, с характер, решителен и с невероятен завършващ удар. В Барса се бяха събрали твърде много добряци, имахме нужда от "зло мляко" и той ни даде именно това."

"Ромарио? Понякога съжалявах, че не ходя с шапка на мач, за да мога да я сваля след поредния му гол - спомня си артистът Мануел Васкес, който не пропуска мач на Барса. - Той беше като картина на Дали. Съвършен."

Първоначално, Стоичков не е впечатлен от новото попълнение, купено от ПСВ Айндховен. Бразилецът идваше в момент, в който Барса имаше Христо, Куман и Лаудруп, а правилото за трима легионери не позволяваше повече на терена.

"Да вземеш четвърти чужденец е доста глупаво - в типичен стил отсече Стоичков. - Но ако бордът на управата все пак е решило, че е наложително, аз бих взел Любо Пенев от Валенсия. Ромарио струва 600 милиона песети. Аз бих дал 200 милиона мои пари, за да вземем Любо."

Класика. Проблемите просто се задаваха като лавина между два огнени характери, които никога не спестяваха това, което им е на устата. Катастрофата бе вероятна от сблъсъка им.

"Христо ядосан не е особено приятна гледка - спомня си Хосе-Мария Мингея, мениджърът, довел Стоичков в Барса. - Понякога оставаше резерва и бе в такова настроение, че можеше да се сбие с всеки, дори със собствената си сянка. Напълно луд."

Ромарио е същият. С него не се говори, когато се налага да е резерва (заради правилото за трима чужденци).