Две десетилетия минаха, но дочакахме Третия в света

Ако някой ви каже: "Стига сте ме занимавали с някакъв спортист и неговите успехи", няма смисъл да спорите с него.

Нека живее в "реалния" свят на риалитата и мрачно да претаква ежедневието през призмата си.

Но колективната еуфория, енергията за една нация, фокусирана във фунията на един спортен успех - това е доказано велико усещане. Социален феномен.

Когато в неделя вечер Григор Димитров биеше Давид Гофен на финала в шампионския турнир в Лондон, не само статусите във фейсбук издаваха, че това е специално събитие. Победата със 7:5, 4:6, 6:3 за два часа и половина прати Гришо официално сред онзи слой от сметаната върху кафето на световния тенис, където остава само най-доброто.

А у нас? Чуваше се заря, някъде наблизо или ... надалеч. Имаше крясъци, имаше гърмежи, а шумът не бе от снегорините, излезли заради падналия успоредно първи сняг.

Заведения, домове, мобилни телефони в автобуси и влакове между градовете... Всеки гледаше Григор.

Това бе вечерта, в който българинът окончателно и завинаги загуби и най-малкото си съмнение (а него винаго го има загнездено някъде в съзнанието ни) в своя нов спортен герой.

Само за миг помислете какво загуби компанията и медията Мтел от жеста си да предостави картина на БНТ и Диема - национално свободно излъчвани канали, за да предават мача. И също така помислете какво спечели като имидж. И претеглете - колко ли сериозен е бил интересът, натискът, търсенето.

Този мач в неделя вечер бе от национален магнитуд. Нямайте съмнение в това.

Сега да смелим последните абзаци и да опитаме да ги слепим с лепилото на логиката.

Григор Димитров е трети в света. №3 в ранглистата на мъжкия тенис, което е феноменалното на годината му. Пред него са Надал и Федерер, а при формата и цялостния им статут в световния тенис, Григор си е направо №1 сред нормалните хора.

Тенисът като спорт е вторият най-влиятелен в света в момента. Като интерес, глобална популярност и разпространеност из най-широка аудитория. Няма съмнение, че извън футбола, това е играта, която фокусира върху себе си най-голямо внимание.

Григор е №3 в мъжкия тенис. Светът в неделя вечер го гледаше, а България преживяваше всеки удар.

Да ви напомня нещо? Може и да сте го забравили. Защото мина поколение. За последен път такова обединение около спортен герои или събитие имаше със златния ни футболен отбор в периода ноември 1993 - лятото на 1998 г., като пикът бе между лятото на 1994-а и на 1996-а. Тогава всеки мач бе събитие от национално значение.

Защо ли? Защото имахме Стоичков - "Златна топка" и отбор, който биеше Германия.

Сега имаме тенисист, който на корта разбива за седмица в пет мача играчи от топ 10, като им дава три сета. Пред очите на света.

Българските знамена в залата, макар и в Лондон, също допринасят за фокусиране върху този спортен успех и пренасянето му в национален мащаб. Ако не помните, кадрите с трибагрениците и сънародниците ни бяха чести от места като Уелс, Берлин, английските стадиони на Евро 96...

Глобална значимост + обществено обединение и фокусиране на вниманието = национален ефект на постигнатото.

Този сладък полусън, който носят спортните триумфи от такъв калибър, може да има и сериозен ефект. Ако е имало момент, в който футболът ни получи импулс на всякакво ниво за последните 30 години, то той бе около геройствата на златния тим. На четвъртите в света.

За съжаление, това и си остана - само импулс. Достатъчен за появата на Бербатов, Мартин и Стилиян, още едно силно поколение, а след тях... Но тук влизаме в друга тема, а дали тя ще има своята нова глава и сега, е рано и излишно да говорим.

Григор в момента не просто е магнит за цялото внимание, възхищение, обожание от нацията.

Това - и той добре го знае - може бързо да бъде сменено с критики. Но съвсем константно и безспорно Димитров вече е човекът, "който го може" на най-високо ниво от българските спортисти.

Третият в света има много прилики с четвъртите в света.

Най-вече с високата сцена, на която печели успехите си, с изстрелването в глобална орбита на българската мечта за успех. Доказано е, че най-добрата и достъпна за сетивата ракета е спортът.

И ние жадуваме да наблюдаваме изстрелването и. Изпълва ни с гордост и адреналин.