Радостта на народа
Гаринча е от тези митове, които ще съществуват, докато има футбол
Левият му крак сочеше навътре, към десния му глезен. Десният му крак сочеше навън – към плажа Копакабана.
Гаринча
Роден на 28 октомври 1933 г. в Пау Гранде, предградие на Рио де Жанейро, с името Мануел Франсиско дос Сантос.
Играе за Ботафого, Коринтианс, Атлетико Жуниор (Колумбия), Фламенго и Олариа.
Има 50 мача и 12 гола за Бразилия.
Умира на 20 януари 1983 г.
На пръв поглед той изобщо не изглеждаше като човек, който ходи нормално, какво остава за тичане... Така го описва Руи Кастро, биографът му.
Мане Гаринча си отиде от света на 20 януари 1983 г. и смъртта му бе събитие основно в Рио и околностите.
Той бе забравен, а и не живя (и умря) във времената на социални медии, водопади от информации, виртуални сълзи, аватари с ликове на починали и доста изкуствено съпричастие към човешки трагедии.
Мане Гаринча – този, който оставяше без думи дори Пеле.
Кривокракият любимец на топката, която се търкаляше умишлено така, че все да отиде към крилото – към него.
За да попадне в уникалното колело на дрибъла му с несъразмерните, но толкова пъргави крака.
„Когато тръгнеше срещу теб, краката му отиваха на една страна, а тялото на друга – разказва уелският защитник от онова време Мел Хопкинс. – В наши дни щяха да го обяват за сакат, за инвалид. Но как играеше! Невъзможно бе да предвидиш дрибъла му.”
Постиженията
Два пъти шампион на Бразилия с Ботафого, световен клубен първенец за 1963 г.
Два пъти световен шампион с Бразилия – 1958 и 1962 г.
Голмайстор на Мондиал 1962.
В идеалния отбор на ФИФА за всички времена, определен през 2011-а.
Гаринча, както и татко му, и дядо му, обича живота и футбола.
Прякорът идва от „малка свободна птичка” – това означава Гаринча, привързано от феновете към родилното му име Мануел Франсиско дос Сантос. И той наистина е свободен дух. И на терена, и извън него.
Слабостта му към алкохола, жените, гуляите с кварталните приятели – това е другата страница от историята на Мане.
Умира като баща на поне 14 деца, а се говори, че са и повече. От колко жени ли? Историята мълчи по въпроса.
Решението му да се пренесе да живее у скандалната танцьорка на самба Елза Соареш, която по това време е омъжена, му носи негативните настроения на пресата. Но те не успяват да развалят връзката му с феновете, които и до днес почитат великия криковрак гений.
Официално съблекалнята на „Маракана” си е с табелка „съблекалня”. Но тази на отбора-домакин носи неофициално името „Гаринча”. И служителите на стадиона, и феновете, а и играчите от бразилския тим го знаят.
„Едно е сигурно – днес той щеше да е суперзвезда. Без него и аз, и Бразилия нямаше да станем три пъти световни шампиони”.
Tweeeet me!Когато през 1950-а Бразилия е в траур заради загубения финал от Уругвай на домакинското световно, в страната си задават въпроса:
Ще станем ли някога шампиони, щом сега не успяхме?
Не бива да се тревожат – започва най-романтичното време на бразилския футбол с Пеле и Гаринча, като първенствата през 1958-а, 1962-ра и 1970-а са апотеоз на златистото и зеленото.
Митът на прекрасния футбол е повече от трофеи.
Великият Димитър Якимов разказваше една история през 90-те години на поредната среща на ветерани в София. Как се е надигравал с Гаринча на световното в Англия.
„Опита да прекара топката през краката ми, не успя, но ме ядоса – казваше майсторът от Коньовица. – И аз опитах, след което той се ядоса и навърза 5-6 защитници от нашите и ме погледна с гневен поглед”.
Ето това е футболът на Гаринча. В същия мач на световното през 1966-а Мане ни вкарва гол от пряк свободен удар с външен фалц. Това е предпоследният му двубой за Бразилия...
Днес играчи като Гаринча няма. Футболът е за хора-машини като Кристиано Роналдо, за халфове, тичащи по 14 километра на мач, за крила, които роботизирано стигат до аутлинията и центрират.
Когато Лео Меси прекара топката през краката на някой от Атлетико, има опасност да му счупят крака с ритник. И аржентинецът не опитва често това, което знаем, че може.
Разликата е, че на времето на Мане не му пукаше. Той играеше футбол за удоволствие – свое и на тези, които го гледаха.
Парите не бяха от значение, здравето също.
Животът му бе футбол. И затова, макар и да не е от лицата на футбола в построения от ФИФА замък на „добрите” в имиджа на играта, Гаринча е в сърцата на хората. Такива като него вече няма.
Той е първият човек, получил названието Радостта на народа. Останалото са статистики, но на фона на това – дали изобщо са значими...?
0 коментара