Любовникът на "Мала Маракана"

Бразилците имат Пеле. Наричат го Краля.

Аржентинците се кланят на Марадона, на когото построиха и църква, като на Бог.

Германците произведоха Франц Бекенбауер в Кайзер.

Французите почитат Платини и Зидан за свои ментори на футбола, а португалците имат Еузебио, днес - и Роналдо.

"Ми имамо Джаича". Това казват в края на тази поредица от слова за най-силните и влиятелни играчи на света в последното столетие.

Изричат го край Дунав в Белград, в кафаните на Загреб, Скопие, Подгорица, Любляна и Сараево. Не само сърбите. Драган Джаич е национално богатство на една несъществуваща вече държава.

През 1946 г., в следвоенните времена, Уб е просто едно от селцата в бивша Югославия, на около 60-ина километра северозападно от Белград. Днес е град и се гордее с това. Както и с Джаич, роден на 30 май във въпросната 1946-а. С екипа на местния Йединство прави впечатление още като 14-15-годишен младеж. Висок и изправен, играещ като ветеран.

"Първи се обади Партизан. Техният отговорник за младежките отбори Миломир Стрижович дойде у дома и разказа - намерил ми е квартира в Белград, както и безплатен транспорт за неограничен брой пътувания до Уб и обратно. Всичко бе готово, Звезда не проявяваше интерес в този момент и вкъщи мислихме, че отивам в Партизан."

Но в един ден всичко се променя. И то по начин, както само футболната съдба и късметът могат да го направят. В Уб ще има демонстративен мач между младежите на Металац (Валево) и Цървена Звезда.

Плакатите за срещата са из цялото селце, а треньорът на валевци иска да изпробва брата на Драган - Драголюб, като го пусне да подсили отбора му. Той обаче има условие - да играят по едно полувреме на крилото с братчето му, което е на 15 г. и "е по-добър от мен", по думите на Драголюб.

Мишо Лажич, треньор на Металац, се съгласява. Все пак не е дори официален мач. Останалото е история. "Никога няма да забравя този ден. За първи път играх с истински футболни обувки, дотогава винаги ритах бос или с гуменки. Вкарах гол и играх добре, въпреки че бях като дете сред съперниците, мършав и уплашен."

Четири дни по-късно младежкият тим на Звезда организира мач и с Йединство, отново в Уб, като единствената цел е да види пак това момче на лявото крило. Джаич играе още по-силно.

Звезда посяга към таланта, а той и семейството му искат само тази фланелка.

"У дома ритах топката по стената, където имаше плакат на Райко Митич. Другата голяма снимка бе на Предраг Джаич, който имаше и моята фамилия. Двамата ми големи любимци от Звезда в онези години."

Митич е първата голяма звезда на Цървена звезда. Носи екипа 12 години след Втората световна война, а днес "Мала Маракана" се казва именно стадион "Райко Митич". Докато подритва топката към лика му на стената с обожание, Драган не знае, че един ден неговият ще е на едно ниво с този на идола му.

Днес клубът, който пази толкова ревностно великата си история, е вкарал в употреба израза:

Петте звезди на Звезда: Митич, Джаич, Драган Стойкович-Пикси, Драгослав Шекуларац и Владо Петрович. Шестата - по настояване на навиячите, е за отбора от 1991-ва, спечелил единствената Купа на европейските шампиони за клуба.

Джаич е до Митич. Но това е далеч напред в историята, да не превъртаме толкова рязко...

В първите месеци един черен "Мерцедес" всеки ден идва сутрин до Уб, взима 15-годишното хлапе, води го на тренировка и го връща у дома. С него пътува на задната седалка и сестра му Любинка, защото родителите не позволяват да ходи сам в Белград, нищо че и човек на Звезда го вози. Тренира с тима на Палилулач, който е нещо като развъдник на таланти, но под наблюдението на гранда от "Мала Маракана".

Embed from Getty Images

На 8 юни 1963-а, току-що навършил 17 години, Драган влиза в игра за Цървена звезда срещу Будучност. Легендарният треньор Александър Обрадович му казва: "Малък, влез и играй, все едно на улицата в Уб. Изобщо не се притеснявай".

Мачът дори не е на великия стадион, с който клубът толкова се гордее. "Маракана" тогава е в довършителни работи, за да е готов за следващия сезон, та Джаич за първи път носи екипа на терена на "Омладински" в предградията на Белград. Но най-важното е, че е дебютирал. Нищо, че Звезда завършва на седмо място, а Партизан е шампион убедително. И това не помрачава радостта на момчето от Уб.

Звезда му намира квартира и успява да му издейства стипендия от 25 000 динара. "Около 22-23 хиляди отиваха за храна, останалото бе за харчене, но то бе нищо", спомня си днес Джаич. Но това е началото на велика кариера.

Печели титлата още в първия си сезон, в който получава прочутия номер 11. През 1964-а, на 18 години, Драган Джаич е шампион на Югославия. Едно от най-силните първенства на Европа в онези години - с отборите от Загреб, Сплит, Подгорица, Сараево, Нови Сад и Белград, които са фактор и в турнирите на УЕФА. Това е първата от петте титли със Звезда за крилото, а от този момент нататък статутът му е на идол.

Дебютира за Югославия през юни 1964-а, но споменът е лош - загуба от Румъния на стадиона на Партизан - "ЮНА". Десетилетие по-късно ще запише 85 мача за "плавите", което е рекорд за обединената репрезентация.

В епоха на велики таланти в югославския футбол, Джаич е лидерът. Символът.

През 1968-а отборът с Ивица Осим, Йован Ачимович, Илиа Петкович и останалите, достига до финалната фаза на европейското. Тогава първенството е на преки елиминации, като само полуфиналите и финалът са в една държава.

Италия е домакин, а на полуфинал във Флоренция жребият праща югославяните срещу световния шампион Англия. Британците доминират, но са в постоянен уплах от лявото крило, един дългокрак и сресан като колежанин тип, който ги побърква.

Джаич вкарва в 88-ата минута, прехвърляйки великия Гордън Бенкс, с което праща Англия зад борда. Пресата на Острова отчита: "Ние сме най-добрият отбор в Европа, но ни изхвърли най-силният играч". А вестник "Таймс" го нарича "Магията Джаич". Драган е само на 22 години и бъдещето му изглежда на суперзвезда.

У дома той вече е такъв.