Ние сме най-расисткият клуб на земята и се гордеем с това

Макс Нордау нямаше как да подозира за жълто-черната вълна от фанатизъм. Той нехаеше за съществуването на футбола, защото през 1923-а, когато си отиде от света този лидер на Ционизма, играта още прохождаше.

Този Нордау създаде и обясни на света термина "мускулест/силов юдеизъм".

Muskeljudentum, както го формулираха на немски, след като радикалният лидер го изложи пред аудиторията на конгрес в Базел през 1898 г. Терминът представя новите евреи - те трябва да са здрави физически и готови да защитават идеите със сила.

Футбол ли? Нищо общо...

13 години след смъртта на Нордау в Йерусалим се ражда спортното дружество Бейтар. И това е началото на една фанатична и многобройна подкрепа, расизъм на ръба и отвъд закона, радикален национализъм и омраза.

"Ние сме най-расисткият клуб на планетата", пеят с гордост и пълно гърло тълпите с жълто-черни шалчета. Стадионът с някак по детски романтичното име "Теди" е всичко друго, но не и романтично място.

Вече 82 години тук е домът на Бейтар Йерусалим. Един клуб, в който футболът често е побеждаван от политиката и етническата омраза в най-крайните и проявления.

Embed from Getty Images

Спорно е дали това е най-популярният клуб в Израел, но има страшно много привърженици. Ядрото им - в града на отбора, са базирани около групировката Ла Фамилия, която има почти митологично присъствие. В последните три години нейни членове влязоха и в затвора, а нещата не спират да ескалират.

Клубът има зад гърба си доста влиятелни приятели от политическата арена. Партията Ликуд, например, с нейния лидер и настоящ министър-председател Бенямин Нетаняху - най-влиятелният политик на новия век в страната.

Както и от Иргун, полувоеонно формирование с ционистки и радикални виждания, което съществува от 30-те години на миналия век и е известно с "операции" с много кръв из Палестина.

От първите години на Бейтар, клубът е асоцииран с Иргун. Привържениците мечтаят за "чиста идея", често цитирайки хора като Макс Нордау.

На терена жълтото и черното са написали своята история. Бейтар печели трофей едва през 70-те години, а през 90-те записва и първия си период на успехи и доминация.

Воден от абсолютната израелска футболна икона Ели Охана, който в края на предходното десетилетие пише история и със скромния белгийски Мехелен, отборът играе страхотен футбол и печели три титли на страната.

90-те обаче са и времето, когато клокочещият вулкан от лава на радикализъм и омраза изригва по трибуните.

В град Йерусалим религията няма как да не е тема и фактор в която и да е област от живота. Това е място, където три вярвания живеят трайно заедно, врата до врата, квартал до квартал.

Християни играят в Бейтар от 60-те години на миналия век и в това привържениците не виждат проблем. Нека се кръстят на терена преди мач или след гол, тяхна си работа.

Но мюсюлмани...

"Не на арабите в Бейтар", е транспарант, който виси от предпазните огради на Източната трибуна от началото на 80-те години.

През 1989-а плакатът става особено актуален, когато един таджик - Горам Ажоев, облича жълто-черния екип. Приет е изненадващо спокойно, но феновете няма как да го аплодират и обичат. Той просто е презиран.

Не така седят нещата с Ибрахим Ндала, който през 2004-а става едва вторият мюсюлманин, който подписва с Бейтар. Момчето е тъмнокожо, нигериец и изповядва исляма. Ужасно съчетание за вече открито агресивните на тема религия и политика ултраси на отбора.

Ла Фамилия обижда ужасно Ндала. Той не може нито да тренира нормално, нито да се прибере у дома, без да е атакуван с думи, руган, плют. Тръгва си след пет мача.

"Това е най-ужасното време в живота ми - разказва Ибрахим. - Крещяха в лицето ми, че съм боклук. "Арабско копеле, върви си у дома", викаха. И то феновете на моя отбор! Никога и никъде не съм виждал такава омраза.".