Фъргюсън бе арогантен простак. Нямах избор, освен да го уволня

Да уволниш някой, който може да кипне като чайник и да прати по теб най-близкия тежък предмет, винаги е трудна работа. А когато той е и отличен футболен мениджър...

Още по-трудно е десетилетия по-късно да разкажеш с гордост, че ти си единственият ръководител, който някога е уволнил човека, надминал всички треньори в британския футбол.

Но на Уили Тод не му пука. Той си казва съвсем откровено:

"Никой в клуба не работеше по здраво от Фъргюсън. Да, оценявах го. Но той беше арогантен, държеше се просташки, нагрубяваше хората в клуба, дори и жените. Нямах избор, уволних го. И смятам, че постъпих правилно!".

Фъргюсън - да. Точно той. Далеч преди да е сър Алекс Фъргюсън, човекът със сурово и зачервено лице, бършещ носа си в огромна кърпа или стиснал яростно юмруци и бузи към съдията. Далеч, преди да вдига два пъти трофея в Шампионската лига и да превърне Манчестър Юнайтед в безпощадна машина за купи.

Това е историята на Фърги, когото уволниха позорно. Въпреки че си вършеше работата добре.

Началото на кариерата му в треньорския занаят е през 1974-а, месеци след края на дните като играч. Само на 32 години, при заплата от 40 лири на седмица и без вратар в състава си в деня, в който поема отбора, Фърги се справя някак.

След само 117 дни в Ийст Стърлингшър иска да го вземе Сейнт Мирън. Отбор, който е в средата на таблицата в трета дивизия. Фъргюсън получава позволение от шефовете на първия си клуб като мениджър и отваря нова страница.

За четири години отборът печели промоция във втора дивизия, а след това става шампион там и отива в елита. Когато Алекс пристига в Сейнт Мирън средната посещаемост на отбора е 1908 зрители. Когато си тръгва през 1978-а тя е 11 230.

Но това са само статистики. А какво наистина се случва в Сейнт Мирън с Фърги начело, си е тема за цяла книга.

Да започнем от това, че всички в клуба знаят за Черното тефтерче. Мястото, където не искаш името ти да попадне. Това са обречените души, които Фърги е вписал вътре, за да бъдат подложени на инквизицията на този пълен с гняв, надъхан и корав млад шотландец. Защото, ако си мислите, че бутонката по Бекъм или "сешора" в лицето на Невил са страшнички, ранният Алекс е бил далеч по-злобен и агресивен тип.

22 дни след пристигането му в Сейнт Мирън, местният вестник "Пейсли Дейли Експрес" праща фотограф, който да снима отбора за сезона. Ден по-късно, вече на страниците на изданието, Фърги вижда как капитанът Йън Рийд му е направил "заешки ушички" зад гърба. Готин майтап, а!?

След 10 минути Рийд е в офиса на мениджъра. "Заминаваш си. Това са детински глупости, трябва ми капитан, а не хлапак." И играчът е продаден.

Фърги заварва стадион, който по ирония на съдбата носи името "Love Street" (Улица на любовта) като крайно неромантично място. Направо си е една мръсна дупка. "Няма как да се проваля тук", казва си.

Всичко в клуба се поема от новия мениджър - от работата с тревното покритие до селекцията. Заварва 35 футболисти, като за 30 дни в Черното тефтерче влизат 17 от тях.

Джон Моуат си позволява да не спази тактически инструкции и му е посочена вратата. Капитанът Рийд си събира багажа след "зайчето". Друг от играчите пита може ли да пропусне тренировка, защото приятелката му е купила билети за голям рок концерт. "Разбира се, отивай. И не се връщай", е отговорът.

Стилът на отбора е атакуващ, а играчите на терена за Сейнт Мирън са безкомпромисни. Агресията на мениджъра се пренася в тях. В един момент инерцията е страхотна, трупат се осем поредни победи, а Фърги казва: "Няма да загубим мач до края на сезона.". Е, губи два, но въпреки това стига до Втора дивизия, което е целта.

Клубът е полуаматьорски, а работата на мениджъра е платена като половин работен ден. За да изхранва семейството си, Фъргюсън продължава да работи в пъба на татко си в Глазгоу, пътува много, за сън време почти не остава. В бара вечер винаги стават сдърпвания, често има бой и Алекс се намесва да спира биещите се. Корав тип, който е непримирим в преследването на целите си във футбола, но може да се оправи и във всеки кръчмарски спор. Ако трябва - с юмруци.

"В пъба ни едва ли можехте да очаквате да видите някой като Силвестър Сталоун, Брус Уилис или Арнолд Шварценегер - пише легендата в автобиографията си. - Но там идваха клиенти, които в края на вечерта след няколко бири биха тръгнали на бой и с тримата!".

Та, този човек не е много притеснен от играчите си, разбираемо. Всява страх и респект у тях.