За щастие - свърши се

Националният отбор затваря папката "2016 година" за наше голямо облекчение.

Следващият мач на България е през март догодина срещу Холандия в София, а дотогава - темата е по-добре да седи затворена в папката.

Просто като заключителен маркер след най-тъжните 12 месеца, които можем да си представим, ето какво видяхме от отбора, който преди мач слуша националния химн.

Осем двубоя, 4 победи, 4 загуби. Звучи съвсем приемливо, поднесено така.

Бихме Португалия, а после тимът на Роналдо взе, че стана европейски шампион. И тогава си рекохме: Има надежда! Това 1:0 в контрола, дошло след ураган от положения пред вратата ни и здраво опълчение, си беше позитивно постижение отвсякъде. За самочувствие, ако не друго.

Победихме и Македония в приятелски мач, което също бе отчетено като успех (2:0). И все пак, точно контролите, били те и мачове без пряко значение за класиране и път към големите първенства, направиха годината да горчи ужасно.

Защото през май отидохме на турне в Япония, а селекционерът Петев, дали наперен от двете споменати победи, или просто в момент на незрялост, обяви на летището при заминаването: Трябва да спечелим турнира!

Къде си нямаше работа да изстреляш това, Петев!?

Япония ни смаза със 7:2, като ни наниза голове с глава като за средностатистически отбор от втора английска дивизия. Най-голямото ни поражение от близо 70 години. В Япония. Не в Бразилия, Аржентина или Германия, да кажем.

После ни подпукаха и датчаните, които спряха на 4 (на нула). Това 2:11 за няколко дни направо скандализира феновете у нас, които призоваха за оставка и промени в отбора, но...

Не. Петев остана. Наесен започна с трилър като за Холивуд, донесъл 4:3 срещу Люксембург в добавеното време. И ако не друго, поне се доказа с времето, че този съперник хич не е лесен за побеждаване (но си пада от всеки без Беларус).

Дойде и оттеглянето на Петев, който отиде в Динамо Загреб по средата на подготовката за гостуванията на Франция и Швеция. Не всеки бе ясно и преди този случай какво ни чака там - кръгова отбрана и "каквото успеем да закачим".

Но след смяната шансове на практика нямахме.

Петър Хубчев може да бъде анализиран като работа в националния поне след няколко месеца.

В Париж ни биха с 1:4, в Стокхолм - с 0:3. Финиширахме годината с 1:0 над Беларус за успокоение, че поне сме четвърта сила в групата.

Равносметката:

8 мача, 4 победи, 4 поражения.

Голова разлика: 11:21.

21 допуснати гола са си множко, почти по три на мач. Толкова инкасират едни други отбори, които нямат претенциите да са в средната класа на европейската игра.

В групата ни за световното сме четвърти с 6 т., а балансът ни е 6:10. По-лоша графа "допуснати голове" в квалификациите имат няколко тима - Андора, Сан Марино, Молдова, Казахстан, Косово, Естония, Гибралтар, Лихтенщайн и Македония.

Тоест, пак споменатите по-горе тимове.

Трябва да се справяме по-добре с браненето на вратата, за да сме извън тяхното обкръжение.

Догодина, да се надяваме, ще гледаме повече пъти храбра отбрана като срещу Беларус, където Хубчев бе заложил на "здраво отзад, отпред ще се получи на някоя контраатака".

През 2017-а нещата трябва да са по-оптимистични. Поне така сме устроени - винаги да очакваме подобрение и да живеем с надежда.

Макар и след такава 2016-а да не ни е лесно.