Пет години минаха, откакто умрях на терена

Фабрис Муамба днес нямаше как да е жив. Той трябваше да е спомен, митична фигура на млад човек, загинал нелепо на терена, докато прави това, което обожава - играе футбол.

Но вместо да ви разказваме тази история, която потресе и сграбчи за врата футбола в трескаво очакване на позитивен изход и молитви за чудо, ето я от устата на човека, който някак победи неизбежното.

Нощта, в която умрях

"Бе на 17 март 2012-а, аз играех с Болтън срещу Тотнъм на техния стадион "Уайт Харт Лейн" в мач за Купата на ФА. Най-големият мач в кариерата ми. Четвъртфинал.

Имах добра възможност да отбележа гол, но не уцелих.

Връщах се назад към центъра на игрището, а наоколо нямаше никого. Изведнъж ми прилоша, усетих, че краката не ме държат. Паднах. Не ме болеше, нямаше никаква болка. Просто паднах и нататък всичко стана черно.

Това, което "се е случило", се нарича cardiac arrest - внезапно спиране на сърдечната дейност. Казаха ми, че изключителният късмет на този момент е бил, че в тунела на "Уайт Харт Лейн" е имало портативен дефибрилатор, с който веднага са опитали да върнат сърдечната ми дейност.

От онзи ден нататък в Англия клубовете са задължени да имат такъв на стадиона за мач.

Останал съм в безсъзнание 78 минути. Това е повече от час, направо си е един футболен мач, ако те сменят преди края. Стадионът е започнал да скандира името ми - нищо, че играя за гостуващия отбор и съм юноша на Арсенал, големия враг на Тотнъм.

В това време от трибуните изтичал един запалянко, който е редовен посетител на мачовете на Тотнъм. Той е доктор, специалист по такъв тип проблеми със сърцето.

Дошъл е на игрището и е направил първата интервенция да ме върне към живота. После е инструктирал медицинския екип как да бъда транспортиран и какво да се прави.

78 минути... В 18,13 ч лондонско време на 17 март 2012-а, аз трябваше да съм мъртъв. Бях само на 23 години.