Стърлинговци вместо Джерардовци

В събота Ливърпул загуби от Кристъл Палас, а след мача най-голямата личност на клуба в последните 2 десетилетия направи обиколка за сбогом с феновете.

Край Стивън Джерард кръжаха типове като Хосе Енрике, Фабио Борини, Рахийм Стърлинг, Лазар Маркович...

Добри играчи, може би.

Но симптоматични за смяната на лицето не само на Ливърпул. Джерард е фигура от старата школа. Няма татуировки, не е активен в twitter, няма друга мисъл освен за победа, не пропуска нито едно единоборство и дава интервюта, казвайки това, което мисли.

Той не е продукт на медийното, модерно обработване от клубните школи за говорене.

В неделя Франк Лампард изнесе поредната си лекция на тема „завършеният полузащитник”, въпреки че вече е на 36. И той, както и Стивън, отива в Щатите. Поколението им ще бъде тотално изчезнало, когато и Джон Тери се откаже.

Какви са новите английски играчи, или въобще – звездите, които ще оформят лицето на Висшата лига.

Уейн Рууни – все по-дразнещо комерсиален и на два пъти изнудил Манчестър Юнайтед да го залее с водопад от пари (300 000 лири на седмица).

Диего Коща, Сеск Фабрегас, Серхио Агуеро... Чудесни играчи, но далеч от образа на английския футболист. Далеч от физиономията на Джерард, когато Палас вкарваше на „Анфийлд” онзи ден. Гримаса на болка, на личен провал.

В Англия през годините символи ставаха хора като Газа – отличен техник и подавач, но и корав като бетонен постамент. Без отстъпление, дори с цената на травма в единоборството. Нацелен към победата.

Крис Уодъл, Питър Биърдсли, Марк Райт... По-късно и Скоулс, Гигс, братята Невил в Юнайтед, Джейми Реднап, Роби Фаулър – в Ливърпул, Рио, Лампард, Тери... Британци, носещи в себе си спецификата на онзи футбол.