Денят на чудото

Това не бе обикновена сутрин. Във въздуха миришеше на история, на революция, на нещо голямо. Миришеше на футбол, но не само.

10 юли 1994 г. завари България в подготовка за нещо средно между Априлското въстание и очакването на първия митинг след ноемврийския пленум от 1989-а.

Никой не говореше за друго, не мислеше за друго. В автобуси, градинки, офиси – всичко започваше и свършваше с това „Можем ли?”.

В онези години България изигра велики мачове на футболния терен и никой, който е видял с очите си онзи отбор, не може да ги забрави.

Статистиката, ако сте я пропуснали

10 юли 1994 г.

Четвъртфинал на Мондиал 94

Германия – България    1:2

1:0 Матеус (47-дузпа), 1:1 Стоичков (75), 1:2 Лечков (78)

Ню Йорк, „Джайънтс Стейдиъм”, 72 000 зрители

Паметното 3:2 от 0:2 над немците в София в дъжда, който не спря вероятно стотина хиляди да празнуват по улиците.

„Парк дьо пренс” и онзи шут на Костадинов в невъзможно място - в сглобката, донесъл началото на цялата тази лудост.

Лекцията по футбол в Уелс, вероятно най-съвършеният мач на отбора, който тогава наричахме Пеневата чета. 3:0, което можеше да е 13:0, а съперникът не успя да пипне топката.

Но 10 юли остава най-паметният ден.

Цяла България спря да работи, чакаше 19 ч. Мачът бе най-ранният от всички наши на световното, а – с вродения си български песимизъм, нерядко в часовете до него си казвахме – да пием по една бира или ракия като за последно, идва Германия и ... дотук бе хубаво, но свършва.

Един кадър, който БНТ завъртя в часовете преди мача обаче за първи път ни накара да си помислим, че този път май не е като другите.

Онзи със Стоичков на басейна, който самоуверено казва към екипа с камерата: „Айн-цу-цвай-цу-дрън” и добавя насред смеха на останалите от отбора: „Броим им до три и - айде”.

Да, този ден не бе като другите.

Като на филм гледахме как същият вулкан с номер 8 завърта германската защита и Краси Балъков удря греда през първото полувреме.

Как Сираков ги навързва и по чудо няма кой да засече топката във вратата. Бундестима, световният шампион, надигран от българите с бунтовните прически, големите ланци по вратовете и извадените, размъкнати фланелки от гащетата.

Но колко пъти сме виждали Германия да не играе добре, а да бие?

Не, казвахме си на почивката – ще ни вкарат един гол и ще ни пречупят.

Вкараха ни. И то от дузпа, която си беше и съмнителна – както най-боли. И започнахме с мърморенето пред телевизорите - как все им помагат, как все не ни стига малко... Но и тогава дори не беше като друг път. Усещахме, че с този Стоичков на терена винаги има шанс. Срещу всеки.

Останалото е история.

На един дъх влязоха два гола, преди още да успеем дори да се зарадваме на първия и да успокоим пулса. После улиците се напълниха с хора, клаксоните засвириха, бирата се лееше, а хората се прегръщаха. Този ден никога няма да бъде забравен от тези, които са го изживяли.

Толкова беше нереално, че чак и досега се чудим – случи ли се? Как се случи?

Онези кадри с държащия се за главата Сираков, с тичащите и радващи се пред българските фенове Михайлов и Димитър Пенев и с онзи суров балкански субект Ицо, който се разхождаше рошав и брадясал пред камерите...

Кадрите с фаула на Ицо и гола на Лечков с глава – този фамозен удар, който вероятно не може да бъде повторен и на тренировка.

Безценни! И сега можем да ги гледаме до полуда.

Това е денят, в който повярвахме в чудеса.

Мислехме си за световната купа. Не се срамувахме да си го говорим открито – пак в рейса, градинките или офисите. Да, искахме всичко.

Това е и денят, в който България поне за няколко месеца или години повярва в себе си. Не само на футбол. Гледахме се с други погледи, вдигнахме глави от земята.

За съжаление от онзи ден минаха 21 години, в които не успяваме да променим късмета си.

Но за щастие, поне споменът не избледнява.

Него никой не може да ни отнеме.