Само смъртта можеше да спре Дънкан Едуардс

Той трябваше да е най-големият футболист на Великобритания, но си отиде с Бебетата на Бъзби

Sportinglife
Sportinglife 18:05 ч., 16 Ное 2016
0
11004

И най-коравият мъж може да заплаче.

Боби Чарлтън покри с ръце плешивата си глава и зарида. Ходеше под светлините на "Уембли" в топлата майска вечер и плачеше.

Мат Бъзби, този несломим шотландец, гръбнакът и опора на цял един клуб, също рухна под емоциите.

Манчестър Юнайтед току-що бе победил великия Еузебио и още по-блестящата му Бенфика с 4:1 след продължения и европейските вестници вече пишеха заглавията: "Шампион на континента за 1968-а". Сълзите не бяха само на радост...

В онази нощ емоциите бяха твърде много. Бъзби трябваше да дебютира със своя млад и страхотно талантлив Юнайтед в този турнир още през 1956-а, но водената от Алън Хардейкър Футболна асоциация забрани на шампиона на Англия да се включи в надпреварата.

Под достойнството на родината на футбола бе. Година по-рано, през 1955-а, от това право бе лишен и Челси.

Но в нощта през май 1968-а не този спомен отприщи сълзите и риданията.

Цветята на Манчестър

Преди 57 години си отиде един безкрайно талантлив отбор. Остана митът за него

Бъзби се кълне години по-късно как в последните секунди, докато стадионът пее за победата, в ухото си чува един глас да му шепне с акцента си от Блек Кънтри: "По-ведро, шефе. Не се справихме толкова лошо, нали?". Това, което винаги му казва след победа Дънкан Едуардс, преди смъртта да го откъсне от футбола и Юнайтед.

Белград, февруари 1958-а. След 2:1 в първия мач "червените дяволи" на Бъзби влизат в устата на лъва - Цървена звезда, за да се бият в реванша от Купата на шампионите. В съблекалнята не се говори много. Няма и смисъл, отвън 100 000 вдигат шум до Бога и атмосферата е като за война.

Огромният, изпъчен винаги и гледащ смело и непоколебимо Дънкан Едуардс повежда отбора към терена. Човекът от малкото градче Дъдли излъчва сигурност и увереност. Безстрашен е.

Денис Вайълет и два гола на Боби Чарлтън смразяват тълпата в Белград. Звезда отвръща с три гола в края, но няма сили за обрат - 3:3 и Юнайтед е на полуфинал.

Това са времената след Втората световна война, когато да играеш срещу европейски отбори, особено такива от Източна Европа, си е живо приключение. А пътуването със самолет - до голяма степен скок в неизвестното, въпреки че е наложително, когато играеш на няколко хиляди километра от дома.

В хотела след мача младият тим на Бъзби празнува, а Дейвид Пег пее в ресторанта. Те се чувстват неузвями и у дома, и в Европа. Готови за големи неща.

На следващата сутрин Джими Мърфи влиза в офиса си на "Олд Трафорд", тананикайки си. Той е треньор в Юнайтед, но ролята му е да се занимава с младоците, които да промотира в първия тим. Не е пътувал за Белград, очаква по-късно същия ден момчетата му, много от които - негови "бебета от юношите", да се завърнат от епопеята в Белград. Като победители.

Алма Джордж, секретарката на клуба, влиза в кабинета му следобед. Изражението и казва всичко. Няма нужда от думи... Самолетът е катастрофирал в Мюнхен, не се знае нито какви са последствията, нито има ли жертви...

За няколко часа клубът, който е в най-добро състояние, настроение и светло бъдеще вероятно в цяла Европа, потъва в мрак.

В онези времена няма социални мрежи, интернет, мобилни телефони... В следващите часове и дни новините идват тягостно бавно.

"Мат - 50:50. Едуардс - на ръба. Бери - Кома.", гласи едно заглавие на "Манчестър Ивнинг Нюз".

Цели 15 дни след фаталния и ужасен 6 февруари и случилото се в Мюнхен, Дънкан Едуардс се предава на ужасните поражения от катастрофата - смазани бъбреци и дробове, както и начупени крайници. Той е осмият починал играч.

На 15-ия ден си отива колосът от терена, което шокира Великобритания и Европа.

Дънкан Едуардс е само на 21 години. Той още е далеч от това, което наричаме "върха на възможностите и потенциала". И вече е сочен за един от най-добрите играчи на континента.

Точната му позиция в отбора на Бъзби е ляв инсайд халф, но споменатият Мърфи, който го открива на 15 години и го води в Юнайтед, разказва:

"Можеше да играе навсякъде. От централен бранител до централен нападател. Нямаше по-силен крак, с лекота тичаше по целия терен без да усеща умора. Контролираше мачове.

Преместваше се в сърцето на полузащитата, когато трябваше да се владее инициативата. Заставаше на върха на атаката, когато търсехме гол. Командваше отбраната с пример, когато се защитавахме."

Той е вдъхновението на Юнайтед.

Присъствието му в отбора е толкова ярко, че привържениците отказват да повярват, че е мъртъв. Дънкан? Той никога не е бил контузен, не пада на тревата, не може да бъде докоснат от съперниците...? Как така мъртъв?

Историята започва в Дъдли, едно местенце, известно с мините си и коравите хора, които те каляват. Ани и Гладстоун Едуардс се радват на мъжката си рожба през октомври 1936 г., без да подозират, че момчето ще стане популярно в цялата страна съвсем скоро.

С крака и тяло като от дъбово дърво, с изправена глава и осанта на лидер, Дънкан привлича вниманието на отбори от Първа дивизия още, когато е на 12. Уулвърхемптън е най-активен, тъй като момчето учи в този град.

"На 14 години той контролираше всичко в мачовете на юношеския му отбор - командваше съотборниците, съперниците и дори съдиите", разказва за него мистър Груувс, училищен настоятел и треньор на отбора в Уулвърхемптън.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията