Само смъртта можеше да спре Дънкан Едуардс

По това време Дънкан пише и есе на тема "Мечтите ми", което и до днес се пази в училището. "Искам да изведа Англия на "Уембли", изпъква в написаното от Едуардс.

Не му трябва много време, за да изпълни първата си мечта. Включен е в тима на страната до 15 години за мач на митичния стадион срещу Уелс и е капитан, а двубоят се играе пред 50 000 зрители!

Тогава го харесват Джими Мърфи и Юнайтед, като доклада на откривателя му до Мат Бъзби започва с това, че "това не е дете, а вече изграден футболист, мъж". Бъзби харесва това, което вижда, още след първата тренировка.

Клубът е изумен от това момче. Не само от футболния му талант. Той дава ново значение на думите "ред и дисциплина".

На една тренировка Бил Инглис, който води тима до 17 г., казва на момчетата: "Направете няколко обиколки и после започвайте мача". Но се заговаря с друг треньор от клуба и поглежда към терена след десетина минути. Един играч го няма.

"Къде е Дънкан?", ядосва се Бил. В това време Едуардс още прави обиколки... "Не сте ми казал да спирам", изпъчва се момчето.

На 16 години и 185 дни Юнайтед му дава дебют в мач от Първа дивизия - срещу Кардиф. И до днес този рекорд е неподобрен и никой по-млад от него не е влизал на терена в шампионатен двубой в Англия.

През сезон 1953-54 г. Дънкан вече е титуляр в Юнайтед, макар и само на 17. Едновременно играе и в младежкия тим, който печели Купата на ФА. Общо през този сезон участва в над 50 мача, което е невероятно за възрастта му. Никога не е контузен, болен или уморен.

През април 1955-а Англия му дава националната фланелка и на 18 години и 183 дни дебютира за родината си. Чак през 1998-а този рекорд бе подобрен от Майкъл Оуен. Мачът е паметен.

Англия бие Шотландия със 7:2, а тийнейджърът е толкова впечатляващ, че Томи Дохърти от съперника казва: "Къде, по дяволите, намериха този играч? Виждал съм бойни кораби във войната, които са по-малки от него."

През май 1955-а го викат в армията, като играе за военния тим заедно с Боби Чарлтън, с когото е разпределен в една и съща част. Двамата получават привилегията да бъдат освобождавани за уикендите и да играят за Юнайтед. Така през сезон 1955-56 г. Дънкан Едуардс записва над 80 мача! Никога не се оплаква.

Юнайтед става шампион през 1956-а, а година по-късно повтаря постижението. Бебетата на Бъзби вече са знаменитости в страната, стадионите ги аплодират, защото играят атакуващ и модерен футбол, а са съвсем млади.

В сърцето на всичко е Едуардс. Капитан е опитният Роджърн Бирн, но лентата е на ръката на Дънкан, когато титулярният лидер не играе. А присъствието на младежа е направо внушително.

При първия рейд в Европа е размазан Андерлехт - 10:0 на "Олд Трафорд", а мачовете с Реал Мадрид предизвикват Алфредо ди Стефано да каже, че "това момче в Манчестър е изумително".

През 1956-а Англия бие световния шампион Германия в Берлин с 3:1, като Едуардс вкарва един гол и подава за другите два. "Бомбардировач", го наричат немските вестници. И пишат, че не са виждали такъв играч.

"Той печелеше мачове сам - разказва Боби Чарлтън. - Видях какво ли не за годините си във футбола, играх срещу Пеле, Еузебио, Ди Стефано, Кройф. После съм гледал и Марадона.

Никога не съм виждал играч, който плаши съперника с класата и движението си. Дънкан бе най-добрият и щеше да стане още по-добър с годините."

Последният мач на Едуардс преди фаталното гостуване в Белград, е на "Хайбъри" в Лондон. Юнайтед печели по драматичен начин с 5:4, а Дънкан е в сърцето на всичко, както обикновено.

Пресата обаче го критикува. Виновен е за четвъртия гол на Арсенал, когато решава да изнесе топката с пас, а не да я изчисти.

20 дни по-късно Дънкан Едуардс го няма. Бъзби оцелява, за да създаде следващото си творение - отборът, който 10 години след катастрофата все пак печели Купата на шампионите.

"И днес, когато затворя очи го виждам - разказва Джими Мърфи. - С изгладените му гащета, с греещото му от ентусиазъм лице, когато излиза през тунела към терена. С влизанията му - могъщи и разтърсващи съперника, но никога нечестни.

С ударите му, силата му, владеенето на топката. Когато слушах през годините Мохамед Али самонадеяно да се обявява за най-големия спортист, винаги съм се подсмихвал. Най-големият щеше да бъде Дънкан. Той беше най-големият."

"Да, шефе - не се справихме толкова лошо", нашепва гласът на Едуардс в ухото на Бъзби след финала. Десетилетие по-рано великанът издъхва в болницата в Мюнхен.

Но и днес, 58 години след онзи февруарски ден, името му остава на устата на всеки, който го е гледал да играе. Статуята му в центъра на родния Дъдли (горе) е скромна, но редовно е обсипана с шалчета на Юнайтед и фланелки на Англия.

Детето-чудо, което никога не порасна. А трябваше да стане най-добрият.