Защо британските мениджъри не се котират

Представете си, че сте президент на амбициозен клуб от Висшата лига на Англия. Целта ви е вашият отбор да завършва всеки сезон в челната четворка, след което да започне да печели трофеи на постоянна основа.

Искате да построите истинска футболна династия.

И така, бихте ли наели британски мениджър?

Ако го направите, решението ви ще бъде истинска аномалия.

В последните десет години тенденцията на водещите клубове в Премиършип да търсят услугите на чуждестранни специалисти се превърна в нещо разбиращо се от само себе си.

Единственият англичанин, извел своя тим до участие в Шампионската лига в последните сезони, бе Хари Реднап.

Според някои става дума за предразсъдък спрямо местните треньори. Та нали през същия период мениджъри като Сам Алърдайс и Тони Пулис се представиха успешно в по-малки клубове.

Притежание на топката от отборите във Висшата лига през сезон 2013/14.

1. Саутхемптън 58,4% (8)
2. Манчестър Сити 57,4% (1)
3. Суонзи 57,1% (12)
4. Арсенал 56,7% (4)
5. Евертън 55,6% (5)
Ливърпул 55,6% (2)
7. Манчестър Юн 55,3% (7)
8. Челси 55,2% (3)
9. Тотнъм 54,8% (6)
10. Нюкасъл 49,5% (10)
11. Стоук Сити 47,5% (9)
12. Съндърланд 46,4% (14)
13. Уест Бромич 46,3% (17)
14. Норич 45,8% (18)
15. Хъл Сити 45,1% (16)
16. Кардиф 44,8% (20)
17. Фулъм 44,1% (19)
18. Астън Вила 44,0% (15)
19. Уест Хем 42,7% (13)
20. Кристъл Палас 37,6% (11)

В скоби е мястото на тима в крайното класиране.

Защо те не получиха своя голям шанс в някой претендент за слава?

Отговорът е свързан до голяма степен с притежанието на топката.

11 от 12-те тима в английския елит, играли най-малко с кълбото през настоящия сезон, са водени от местни специалисти.

Единствено Ливърпул на северноирландеца Брендън Роджърс е сред първите осем по владеене на топката.

Толкова ли е важен този фактор?

О да, определено, защото тази статистика е тясно свързана с опитите да се атакува първото място. При това на по-ниските етажи няма чак толкова голямо значение кой колко играе с топката. Така в миналото първенство Суонзи (57,1%) завърши на 12-о място, докато Кристъл Палас (37,6%) приключи на 11-о. Подобни разминавания обаче твърде рядко се случват в челото на класирането.

Цифрите са категорични.

В последните четири пълни шампионата на Висшата лига всички тимове, успели да се класират в челната четворка, са владели кълбото поне в средно 54% от игровото време, с изключение на Манчестър Сити през 2010/11.

За същия период показателят на шампиона никога не е падал под 56%.

На последното световно първенство пък селекциите, опитали най-много пасове, бяха Германия (шампион), Аржентина (финалист), Холандия (3-о място) и Бразилия (4-о място).

Каква е причината притежанието на топката да е от толкова решаващо значение?

Една от теориите е, че по този начин случайността на терена се свежда до минимум. През 2011 г. менторът на Хосеп Гуардиола Хуанма Лийо заяви: „Това, което един треньор се опитва да направи, е да покачи вероятността за победа на своя отбор. Когато си на пейката, се опитваш да намалиш колкото се може повече ролята на късмета“.

Подобен подход изглежда изключително разумен за фаворитите.

Когато разполагаш с най-добрите футболисти, логично е да искаш крайният резултат да зависи от техния талант, а не от някой рикошет или злощастно отскочила топка. Напротив, тимовете, които се борят за оцеляване, би трябвало да залагат по-скоро на дълги пасове и на статични положения, при които всичко е възможно да се случи.

Така стигаме до идеята за контрола върху събитията.

Ако владееш топката, контролираш мача, съперника и влиянието на късмета.

Най-яркият пример за това беше Барселона на Гуардиола. По негово време „синьо-червените“ рядко ставаха жертви на изолирани нелепи ситуации, защото диктуваха нещата на терена.

Да не забравяме и вторият важен момент: как един отбор използва владеенето на топката.

Ако треньорът умее да превръща играта с кълбото в голови положения, както правеше Гуардиола на „Ноу Камп“ (но не и с Байерн срещу Реал Мадрид миналата пролет), тази рецепта в повечето случаи ще проработи. Всъщност това е най-логичната възможна формула за продължителни успехи.

Притежание на топката от отборите във Висшата лига през настоящия сезон

1. Манчестър Сити 59,7% (2)
2. Манчестър Юн 58,6 (4)
3. Арсенал 57,7% (5)
4. Челси 56,5% (1)
5. Евертън 56,4% (12)
6. Тотнъм 55,3% (6)
7. Ливърпул 55,3% (8)
8. Саутхемптън 52,4% (3)
9. Суонзи 50,6% (9)
10. Уест Бромич 49,3% (14)
11. Стоук Сити 48,5% (11)
12. Нюкасъл 48,2% (10)
13. Съндърланд 46,4% (16)
14. Уест Хем 46,2% (7)
15. Астън Вила 45,9% (13)
16. Куинс Парк Р 44,8% (19)
Хъл Сити 44,8% (18)
18. Лестър 43,8% (20)
19. Бърнли 42,3% (17)
20. Кристъл Палас 37,3% (15)

В скоби е мястото на тима във временното класиране.

Разбира се, има и изключения, но те са рядкост.

Отборите, изповядващи други философии, могат да компенсират по-малкото време, в което имат на разположение топката, с организация, дисциплина и тактика. Такъв подход е особено сполучлив за турнирите на пряко отстраняване, но е много трудно да спечелиш шампионска титла по такъв начин.

Което прави постижението на Атлетико (Мадрид) през сезон 2013/14 още по-забележително.

Това е картината в общи линии, но подробностите са далеч по-неясни. Все пак играта с топката е свързана и с качеството на играчите, които имаш в състава си. Трудно е да предположим, че футболистите на Манчестър Сити биха си подавали повече под ръководството на Тони Пулис, отколкото на Мануел Пелегрини, но и с него начело те вероятно биха държали инициативата в повечето си двубои.

Дори Манчестър Юнайтед показа 55,3% владеене на топката през 2013/14, въпреки злощастния престой на Дейвид Мойс на „Олд Трафорд“.

Всъщност големият проблем на британските мениджъри е неумението да използват рационално притежанието на кълбото.

Именно такъв бе случаят на Мойс. При шотландеца „червените дяволи“ твърде често прибягваха към центрирания и не проявяваха достатъчно изобретателност в близост до наказателното поле на съперниците си.

През 2010/11 Ливърпул на Рой Ходжсън също често се радваше на притежание на топката, но не знаеше какво да прави с нея. Така въпросът за причината и следствието по отношение на играта с кълбото и качеството на състава губи острота. Най-важното за един мениджър е да умее да превръща качеството на играчите си в победи.

Онези специалисти, които притежават такава способност, обикновено оглавяват най-големите отбори, дори да им липсва дългогодишен опит. Именно това са хората, способни да положат основите за продължителни успехи в бъдеще.

Да вземем примера със Суонзи.

През 2007 г. президентът на „лебедите“ Хю Дженкинс нае Роберто Мартинес – бивш халф в клуба – който нямаше опит като мениджър. Каталунецът въведе стил на игра, основан върху притежанието на топката.

Когато Мартинес напусна, за да поеме Уигън, Дженкинс продължи да залага на треньори със сходен начин на мислене – Пауло Соуса, Роджърс, Михаел Лаудруп. Това му донесе дивиденти в дългосрочен план, което би било много по-трудно да се постигне с по-праволинеен стил на игра.

Ако опитаме да разгледаме проблема от обратната страна, ще стигнем до извода, че по-малките отбори трябва да действат с по-дълги пасове, изсипване на топката и повече центрирания.

Това би било справедливо заключение, но работата е там, че подобен подход си има своя осезаем таван.

Така Стоук Сити се утвърди в английския елит при Пулис, но не успя да се превърне в нещо повече от типичен средняк.

Затова президентът Питър Коутс назначи Марк Хюз в опит тимът постепенно да премине към по-техничен футбол. И „Грънчарите“ наистина като че ли постигнаха известен напредък.

Следователно фактът, че елитните отбори в Премиършип (които предпочитат да държат повече топката) са водени от чужденци, не е плод на случайност.

Просто клубните президенти се стремят отборите им да залагат на най-ефективния стил на игра и съответно назначават специалисти, които могат да им го осигурят. В момента треньорите от Острова просто не попадат в тази категория.