40 години на "Анфийлд"

Историята на един фен на Ливърпул от град Ливърпул, разказана от самия него пред Sportinglife

Sportinglife
Sportinglife 10:00 ч., 29 Яну 2017
0
6939
GETTY IMAGES

Лиъм О'Рийгън подкрепя Ливърпул. Живее в град Ливърпул. Може да се каже в немалка степен - живее и с Ливърпул, отбора и града.

Той е от онези, които не пропускат мач у дома, ходят на около 80-90 процента от гостуванията в Англия и е чудо, ако не се качи на самолета, когато Ливърпул лети из Европа за експедицията към поредната купа.

За Sportinglife.bg Лиъм ни написа своята история, започвайки с опорната точка:

Какво е да си привърженик на Ливърпул?

Едно нещо никога не спира да ме изненадва. Колкото и зле да са нещата, ние отиваме на всеки следващ мач с оптимизъм и очаквайки да победим. Затова, сумирайки го в 10 думи, ето какво е за мен да подкрепям Ливърпул:

Пълна, несломима вяра, че отборът може да спечели всеки мач.

Какво му е специалното на град Ливърпул във футболно отношение?

Отборът и градът имат специално излъчване, увереност и борбен характер на хората. Освен това има и много талант, който виждаме и на терена, но и на трибуните. Винаги се усеща подкрепата между ливърпулците и това не е само във футбола.

От кога подкрепя Ливърпул?

Имах късмет татко ми да е "червен", когато той пристига от Ирландия в Ливърпул. Първо водеше по-големия ми брат на мачове, аз бях твърде малък. Бях много повлиян от тях двамата. Брат ми разви хоби да събира всичко, свързано с отбора. И всичко това ставаше при упоритите усилия на бавачката ни да ни направи фенове на Евертън!

Първите ми футболни емоции, които помня съвсем ярко, са от мача срещу Сент Етиен през 1977-ма. Не ни даваха големи шансове след 0:1 в първия мач, но победихме с 3:1 с късен гол. Аз и брат ми подскачахме по леглата у дома, слушайки радиокоментара, който правеше мача още по-магически. Почти плакахме тогава. По-мистичен. Ливърпул спечели за първи път Купата на Европейските шампиони в края на същия сезон.

За първи път стъпих на "Анфийлд" през ноември 1976-а, когато бях на 6. Татко ме заведе, играхме срещу Бристол Сити.

Помня как Кевин Кийгън вкара един от головете. Докато си тръгвахме, аз не откъсвах очи от зеленото поле долу, като омагьосан.

Тогава ние бяхме най-добрият отбор в Англия и Европа, нямаше как да не бъда спечелен завинаги. С децата в квартала си събирахме и разменяхме стикерите "Панини", обсъждахме футбол... Почти всички бяха от Ливърпул, нещата бяха предрешени.

През първите години ходих на "Коп", но понякога и отсреща, на "Анфийлд Роуд" - за закачките с гостуващите фенове основно. След титлата през 1990-а се появи възможност да взема сезонен билет и не я пропуснах. От тогава не сме били шампиони, дали да не променя нещо!? Около моето място на стадиона са познати лица, почти не са се променили през годините, което дава усещане за другарство, за общност.

Любим играч?

Джон Барнс - никакво съмнение. Въпреки че доста велики играчи минаха през клуба и имах привилегията да ги гледам. Играя футбол от малък, гледам много футбол, но никога не съм имал претенции да разбирам от тактика. Какво е играта - тичаш колкото можеш повече, работиш здраво на терена, побеждаваш.

Денят, в който Барнс се появи и изигра първия си мач, бе денят, в който получи нов смисъл. Като всички гении, той правеше нещата да изглеждат ужасно лесни.

Техниката му - наглед естествена и елементарна, бе убийствено ефективна. Елегантност - не бях виждал такова нещо. Постоянен, винаги излизащ от всяка ситуация с топката, залепена на върха на обувката на левия му крак. Изведнъж осъзнах, че футболът е проста игра, но която доставя голямо удоволствие.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията