Духът на Хуанито

В очите на Хуанито имаше сълзи. "Прокълнат съм", проплаква пред репортерите на излизане от стадиона.

Реал Мадрид е паднал с 1:4 от Байерн в първия полуфинал за Купата на европейските шампиони през 1987-а и финалът изглежда на стотици хиляди километри разстояние.

"Мислех, че съм се променил като човек и играч, но явно съм се лъгал", добавя Хуанито. 32-годишният капитан на Реал, андалусиец по рождение и мадридист по кръв, е изгонен в този мач. Не, той не просто е отстранен с червен картон, което се случва във футбола достатъчно често. Той стъпва садистично на главата на Лотар Матеус, може би в опит да му покаже как биковете смазват с копитата си тореадорите.

"Може да се откажа...", завършва пред мадридските журналисти на стадиона в Мюнхен.

Видеоповторенията са шокиращи. Бруталните действия на номер 7 от гостите са достатъчни за УЕФА да вземе решение, което смразява кръвта на всички в Мадрид - пет години без право да играе в европейски клубен турнир!

Лео Беенхакер, треньорът на Реал, не мисли много. Дългата серия прегрешения на терена - включително наплюване на съперник, юмрук в лицето на съдия, сбиване с противници, провокации... Това е просто финалният етюд. След 10 години на "Бернабеу" през лятото на 1987-а Хуанито е продаден на втородивизионния Малага.

Защо се връщаме на онзи епизод? От съчувствие към Матеус ли?

Добрият, стар Лотар, та и той не беше света вода ненапита, нали не сте забравили...?

Не. Тук темата е фигурата на дребничкият тип с номер 7, превърнал се в символ на Реал Мадрид.

Духът на Хуанито. Това е израз, парола, молитва. Това е скритото оръжие на "кралския" клуб, когато спортно-техническите аргументи, класата и индивидуалното величие не стигат.

С него Реал посреща съперника със сто хиляди и 11 срещу само 11. И няма как да загуби.

Историята започва в рибарското градче Фуенхирола, където Хуан Гомес Гонсалес рита топката с баща си като дете. Непримирим е - на 10 години играе в отбор на местните, който си прави мачлета срещу британските туристи, запалени рибари, които обожават градчето. И плаче, ако не победи.

На 17 отива в Атлетико Мадрид, което е ирония... Това е един от отборите, за които се превръща във фигура на омраза и презрение.

И изобщо, Хуан Гомес Гонсалес не е обичан много от онези, които не харесват Реал. 

Духът му е несломим, в добри и лоши смисли на това изречение. На 19 години получава толкова тежка травма, че Атлетико го освобождава, убеден, че от този футболист вече не може да стане.

Отива в Бургос, където изведнъж изпъква, лидер-тийнейджър, който блести по крилото и създава гол след гол. Сезон 1975-76 г. е феноменален за него, като на практика сам с попадения и асистенции изкачва отбора в елита.

Година по-късно испанското издание "Дон Балон" го награждава като футболист на сезона, а това е дебютният му гастрол в Примера. Бургос завършва 14-и и се спасява от изпадане. Реал Мадрид е девети, само с две точки повече от новака!

Хуанито не е Кройф. Не е и Пеле. Дребосъкът, висок само 169 сантиметра, прави лъжливо движение с рамото, тръгва рязко и оставя защитника на място. Толкова просто, но ефективно. Експлозивен и надъхан, с изключителна концентрация и качества на водач, той е обожаван в Бургос. Но е време за голямата крачка.

През лятото на 1977 г. Реал Мадрид го привлича. Барселона също е в играта за подписа на крилото, но той ясно заявява къде иска да е бъдещето му. Каталунците дават 50 милиона песети (към 350 000 евро днес). Хуанито отива за 27 милиона в столицата.

"Ако не бях станал футболист, щях да съм един от ултрасите на Реал", казва по-късно. И това не са просто думи. Той е един от тях на терена.

"Correcamino", нарича го в. "Марка" след един от първите му мачове. Тоест - някой, който не се спира по пътя си. Неуморим.

"Той беше искрата, която ни липсваше преди идването му", казва Карлос Сантияна, централният нападател на онзи Реал. И основен бенефициент на продукцията на новото дясно крило.

Духът му обзема съблекалнята на Мадрид. "Загуба" - тази дума не бива да се чува.

"Всеки път, когато Реал загубеше, у дома наставаха два-три тягостни дни на мълчание - разказва дъщерята на Хуанито - Дженифър. - Той мразеше да пада."

Няколко фрази още в първите му две години в Мадрид се превръщат в непреходни за клуба. Ефектът им е като на мъдрости, изречени от Аристотел или Сократ, а са толкова простички.

"Единственият ми стимул е бялата фланелка. Не се нуждая от нищо друго".

"90 минути на "Бернабеу" са ужасно дълго време за съперника".

"Ние сме Кралете. Те са обречени да загубят от нас".

И още такива.