Мързеливите гении

Енцо Франческоли

Идол на цяло едно поколение южноамериканци, въпреки че изгрява и играе по едно и също време с Диего Марадона. Стилът му е подобен, типичен номер 10 с креативност и визия, която може да има само футболист от този регион. Стана символ на Ривер Плейт с прегърбената си фигура, с която извеждаше отбора като капитан в славни години през 90-те.

Не тичаше Бог знае колко, а и не му се налагаше. Наричан за елегантния си стил Ел Принчипе - Принца (долу), елиминираше съперник с едно движение на тялото, без дори да пипа топката. Изглеждаше, сякаш никога не се изпотява, което, естествено, бе измамно впечатление.

Гениален и недооценен, имал малшанса да играе в слаб уругвайски тим, катастрофирал и през 1986-а, и през 1990-а на световните първенства. Но дори фактът, че Зинедин Зидан кръсти сина си на него, а хиляди деца в Марсилия носят името Енцо заради 18-те месеца, в които игра там, говорят какъв идол беше.

Паблито Аймар

Да го гледаш с топката в крака бе удоволствие. Бе дете на Ривер Плейт и въпреки това Марадона, който има татуирана емблема на врага Бока в сърцето, го посочи за свой наследник. Аймар бе елегантен и лек като перце, но... играеше тогава, когато имаше топката.

В останалото време наблюдаваше отблизо играта. Сигурно и затова не успя да направи кариера в Европа. Или поне - да стигне до върха, защото Валенсия, Сарагоса и Бенфика не са от каймака на европейския футбол през новия век.

Загуби финал в Шампионската лига с Валенсия, както и за Лига Европа с Бенфика. Отказа се преди година в любимия роден Ривер, където се завърна за последен салют.

Можеше да те накара да ахнеш с отиграване, но ако си му съотборник, вероятно често ти се е искало да го набиеш. Безхаберен гений.

Хуан-Роман Рикелме

Един от последните от умиращото семейство на любовници на топката. Елегантен. Великолепен, гениален и с нахалството на уличен футболист, който може да пусне топката с петичка така, както мнозина в професионалната игра не умеят и по нормалния начин.

Но не му бе силата в тичането. Предпочиташе да сложи ръце на кръста и да изчака съотборниците му да отнемат топката и тя пак да се дотъркаля в краката му за поредния флирт. Превърна изпълненията на корнери и преки свободни удари в изкуство, в Рикелмизъм.

Но трансферът му в Барселона доказа, че не е за прагматизма и рационалната природа на европейската игра.
Което не попречи ликът му да е нарисуван до този на Марадона на стените на "Ла Бомбонера", стадиона на Бока Хуниорс.

Роналдиньо

Незабравим остава споменът от загрявката му преди гостуването на Барселона на Левски през 2006-а в Шампионската лига. Седяхме и гледахме от ложата на "Васил Левски" как е заел позиция в единия ъгъл на терена, встрани от съотборниците, които разиграват динамични квадрати и правят къси спринтове.

Той си бе взел топка. И просто я подхвърляше, премяташе, целуваше във въздуха, гледаше и се усмихваше с тази неподражаема усмивка. После изстрелваше 60-метров пас на някой, който седи диагонално в неговата половина от терена. Точен до сантиметър.

После се разхождаше, раздаваше усмивки и пак започваше.

Така и играеше. Никога не се напъваше да покаже колко може да тича. За личния му живот и десетките пропуснати тренировки с Барса се разказват легенди. Но и за това, което правеше на терена, има такива.

Гениален и неповторим.