Денят, в който Роберт Енке ми каза, че ще умре

На 24 август вратарят щеше да навърши 40. Самоубийството му разтърси футбола и преобърна животи. Като на Флориан Фромловиц

Sportinglife
Sportinglife 10:55 ч., 25 Авг 2017
0
8061

Седях до гроба на Роберт. Чувах глас някъде зад мен.

Някой говореше, изнасяше реч. Валеше. Всичко беше празно. По-късно ми казаха, че в речта е споменато и моето име, и тези на съотборниците ми... Не съм ги чул...

Флориан Фромловиц си спомня за деня на погребението на Роберт Енке, приятел и съотборник. Конкурент за вратата на Хановер. На 24 август 2017-а Енке щеше да навърши 40 години, но... Разказът на Флориан е покъртителен. Той намери сили едва през 2014-а да говори за момента и човека, който преобърна и неговия живот и кариера. Ето я изповедта му.

Седмици след погребението една сцена се завъртя пред очите ми, като на филм. Спомних си нещо, на което не бях обърнал внимание.

Преди мача с Кьолн в края на сезон 2008-2009 г., треньорът на вратарите Йорк Сиверс не бе пътувал с отбора и аз загрявах Роберт. Ритах топката силно и точно, толкова добре, че той ме похвали, че съм се справил отлично. После ме прегърна и тръгнахме заедно към съблекалнята, както винаги.

Каза ми: "Фло, скоро ще дойде твоят шанс да играеш постоянно".

Трагедията на Енке

Роберт Енке се самоуби на 10 ноември 2009 г., хвърляйки се на релсите пред влак край Хановер. По това време вратарят на местния отбор бе считан за претендент №1 да пази на Германия на Мондиал 2010.

Енке бе играл за Барселона, Бенфика и Фенербахче, преди да облече екипа на Хановер. Той е сребърен медалист от Евро 2008 с немския национален тим.

Смъртта му смрази света на футбола. Причината - депресии, разочарования, лични проблеми... Смъртта на дъщеричката му Лаура през 2006-а го праща в дълбока депресия и въпреки терапията при психиатър, той не успява да я преодолее.

Тогава не обърнах внимание. Роберт ми казваше, че се готви да умре.

Когато година по-рано отидох от Кайзерслаутерн в Хановер, ролята ми бе напълно ясна. Енке е първи вратар, а аз - младото петле на 22 години, ще съм неговият заместник и конкурент.

Роберт не говореше много. Затваряше се в себе си, концентриран и с непроницаемо лице.

В други моменти бе весел и усмихнат, отивахме заедно в италианския ресторант с него и Хано Балич (друг играч от отбора). Те се майтапеха, като цитираха фрази от любимия им сериал "Стромберг". Обичаше животни, живееше със съпругата си Тереза и кучетата им. Бяха загубили момиченцето си, а по-късно бяха приели друго дете в семейството си, осиновено.

За първи път видях дома им на погребението. Далеч от всичко, от шума и града, от цирка във футбола, в който живеехме.

Бях млад, тотална противоположност на Роберт. Емоционален, шумен, понякога и досаден. Когато вкарахме гол лудеех, тичах... Когато спасявах положение крещях и стисках юмруци. Той ми казваше - карай го по-спокойно, използвай енергията си в баланса, в играта.

За последен път го видях в съблекалнята на стадиона, на 8 ноември 2009-а. Току-що бяхме направили 2:2 с Хамбургер, Роберт беше пазил силно. Хвърли сака през рамо и ми каза: "Тшус, Фло" (довиждане, разговорно). Отвърнах му, усмихнах се.

Предстоеше пауза за мачовете на националните отбори, имахме два дни почивка. Аз планирах да ги изкарам със съпругата ми. Роберт планираше да умре. Планираше го за вторник.

Знаеше го, когато излизаше от съблекалнята в онзи ден. Знаел го е много по-рано. Още от онзи мач в Кьолн месеци по-рано.

Бастиан Щулц ми се обади и ми каза за самоубийството. Седях с телефона до ухото... Питах го: "Басти, не се майтапиш, нали?". Глупав въпрос.

Пуснах телевизора. Даваха релсите в Айлвесе, камерите бяха там, полицаите... Ужас. Събрахме се на стадиона късно същата вечер. Някак си още не вярвах. Видях очите на останалите и всичко вече беше ясно.

Никога до онзи момент не бях усещал смъртта толкова близо до себе си. Беше адски силно усещане, смазващо силно. Върнах се у дома и си изплаках очите. Жена ми плачеше също. Просто си поплакахме.

Махнах се да два дни, отидох в родния ми Кайзерслаутерн. Исках да съм далеч.

Когато се върнах в Хановер за погребението, дори успях да поспя. Почти. Минах през града, отивайки за поклонението. Видях един ужасно тъжен, черен, потънал в скръб град.

Сякаш гравитацията бе по-силна, всеки бе като забит в земята, а-ха да падне. Всеки ден нови интервюта, репортажи, камери навсякъде... Нови снимки на Роберт. Бе ужасно тежко.

Източник: 11freunde.de

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията