За войната, бежанските лагери и смисъла на живота. За футбола.

Един от най-енигматичните, но и култови играчи на новото време във футбола, рядко говори. И за себе си, и за играта.

Ерик Кантона бе наречен Крал на "Олд Трафорд" през 90-те, когато само за 6 години понесе като колос Манчестър Юнайтед към трофеи и цяла ера на успех.

Гениален и луд, различен, артистичен, агресивен на моменти, той остава една от големите тайни на футбола - отказа се на 30 години и стана актьор.

Пред Player`s Tribune Канто разказва своята история за първи път, но като поука и за добра кауза. Ето изповедта му.

Футболът дава смисъл на всичко. Вярвам истински в това.

Но животът ти, историята ти, произходът ти - те също дават голям смисъл на футбола ти.

Ще говоря за неща, които почти никога не дискутирам. Ще разкажа историята, която е предопределила кой съм. Случила се е преди да се родя.

1939 г., гражданската война в Испания. Дядо ми по майчина линия е от Барселона, бил се е срещу Франко до самия край. А когато краят идва, той е издирван и има съвсем кратко време, за да избяга от Националистите, които влизат в Барселона. Тръгва пеш през Пиринеите, за да стигне до Франция. Живот или смърт.

Преди да тръгне той пита 18-годишната си приятелка дали ще тръгне с него. Той е на 28, с десет години по-голям. Тя казва "да" и двамата се озовават в бежанския лагер Аржил-сур-мер на френския бряг.

Там има над 100 000 бегълци от Испания.

Представяте ли си, ако Франция ги бе спряла? Ако ги бяха върнали? Не, французите са ги приели, показали са човечност към тези, които страдат.

Те започвали живота си отново. От нищо. Това е живот на имигранта. Правиш каквото трябва. И те отишли - в Сен Етиен Канталес, където на бегълците от Испания се позволява да работят.

Там се родила майка ми, няколко години по-късно. След това семейството се преместило в Марсилия.

Това е кръвта ми, историята ми.

Тя е била като сън за мен винаги, защото нямаше дори една снимка от тези години в семейството. Но през 2007 г. прочутият "куфар на Робер Капа" бе открит в една къща в Мексико Сити. Това бяха 4500 негативи на фотографии от гражданската война.

Изложиха ги в Ню Йорк и аз отидох там със съпругата ми и майка ми.

И тогава го видях - дядо ми, на огромна фотография в средата на изложбата. Майка ми каза: "Да, това е той".
Невероятно, нали!?

Представете си, ако дядо не бе успял да прекоси Пиринеите навреме. Или ако баба ми не го бе последвала, тази съвсем млада девойка в Барселона. Може би майка ми нямаше да се появи. И аз също.