Как да ги стигнем, италианците?
След сблъсъка ни от 1994-а те направиха още няколко обиколки в повече
България срещу Италия.
По-голям и атрактивен съперник на картата на Европа трудно можем да намерим с оглед на спечеленото от „скуадра адзура”, на репутацията, на имената от историята.
Германия, може би напоследък Франция и Испания, както и Португалия сега – и то заради Роналдо.
Мачовете с Италия
1966 г. в Болоня
Италия - България 6:1 (контрола)
1968 г. в София
България - Италия 3:2 (евроквалификация)
1968 г. в Наполи
Италия – България 2:0 (евроквалификация)
1969 г. в Торино
Италия - България 0:0 (контрола)
1972 г. в София
България - Италия 1:1 (контрола)
1974 г. в Дженоа
Италия - България 0:0 (контрола)
1978 г. в Торино
Италия - България 1:0 (контрола)
1981 г. в Болоня
Италия - България 3:2 (контрола)
1986 г. в Мексико Сити
Италия - България 1:1 (Мондиал)
1989 в Чезена
Италия - България 4:0 (контрола)
1991 г. в София
България - Италия 2:1 (контрола)
1994 г. в Ню Йорк
Италия - България 2:1 (Мондиал)
2004 г. в Гимараеш
Италия - България 2:1 (Евро 2004)
2008 г. в София
България - Италия 0:0 (Световна квалификация)
2009 г. в Торино
Италия - България 2:0 (Световна квалификация)
2012 г. в София
България - Италия 2:2 (Световна квалификация)
2013 г. в Палермо
Италия – България 1:0 (Световна квалификация)
В исторически план имаме с какво да се похвалим от срещите ни с италианците. Записваме славна победа с 3:2 преди 47 години на европейското, което тогава е в преки елиминации. Но ни бият с 2:0 на реванша и отпадаме.
Куриозно, италианците никога не са печелили мач на българска земя – в пет визити имат 3 ремита и 2 поражения. Последното е в контрола през 1991 г., когато с голове на Стоичков и Костадинов ги бихме с 2:1.
Това обаче са двете ни единствени победи срещу този съперник. Статистиката е 2–6-9 в полза на „скуадрата”, в което няма нищо изненадващо.
Най-марковият сблъсък би трябвало да е от полуфинала на световното през 1994 г., когато ни биха с 2:1, а Роберто Баджо ни потопи в скръб с два гола.
Изпуснахме шанс, който идва веднъж на сто години – за финал, но по-интересно е какво се случи оттогава до днес с двата тима. С двете футболни нации, по-скоро.
След 1994 г. България игра на две европейски (1996 и 2004) и едно световно (1998).
На Евро 96 се представихме достойно, но отпаднахме в групата, макар и с 4 т. В другите два турнира бяхме разбити с 1:6 от Испания и 0:5 от Швеция съответно, като оставихме основно негативни впечатления.
За този период младежите ни се класираха на едно-единствено европейско, където загубиха 3 от 3 мача.
След 1994 г. Италия стана веднъж световен шампион (2006), два пъти бе сребърна на европейски (2000 и 2012) и не изпусна нито един от големите турнири.
Младежите и до 21 години четири пъти станаха шампиони на Европа, а тези до 19 г. – веднъж.
Още едно показателно сравнение. Ивайло Петев е 14-ият селекционер на България от онзи мач на САЩ 94. Броим и временните, като Михаил Мадански и Станимир Стоилов (по 2 мача).
Италианците смениха само големи имена - и само италианци, като настоящият селекционер Антонио Конте е №8 от мача в Ню Йорк преди 21 години.
За тези две десетилетия и малко български клубове два пъти стигнаха групите на Шампионската лига, където завършиха на последно място.
Италианските отбори спечелиха четири пъти трофея – Ювентус, Милан (2) и Интер, а още четири пъти загубиха финали.
Любопитно, имаме равновесие по един ключов показател във футболната игра. България и Италия спечелиха по една „Златна топка” за годините от онзи полуфинал.
Същата 1994-а донесе буцата злато в ръцете на Христо Стоичков, а 2006-а бе годината на Фабио Канаваро с приза.
Е, ако искате повод да изпъчим гърди – нека си кажем съвсем откровено и без излишен патриотизъм: Кой беше по-добрият играч от двамата, а?!
Но един Стоичков само... С него единствено няма как да ги стигнем, италианците.
0 коментара