20 от най-недооценените играчи в историята

На всяка голяма звезда във футбола се падат купища недотам популярни играчи, които обаче си вършат работата по най-добрия начин седмица след седмица.

„Дейли Телеграф“ предложи класация на „20-те най-недооценени играчи за всички времена“. С уточнението, че естествено, преобладават англичаните, списъкът е доста любопитен.

20. Шака Хислоп

Вратарят бе част от тима на Нюкасъл, воден от Кевин Кийгън, който през 1995-96 изпусна титлата в Англия, въпреки че в отделни моменти преднината на „Свраките“ на върха достигаше до внушителните 12 т.

Най-често споменаваните причини за невероятната издънка на северняците са прекомерната емоционалност на Кийгън, прочул се с прословутата тирада „Ще ми хареса да ги бием!“ по адрес на Алекс Фъргюсън, твърде атакуващият стил на тима, както и на привличането на Фаустино Асприля, нарушило баланса на „черно-белите“.

Истината е, че Нюкасъл имаше солиден аванс до момента, в който Хислоп се контузи и се наложи Павел Сърничек да го замести на вратата. 

Националът на Тринидад има два медала на подгласник в Премиършип и бе може би най-добрият играч на страната си на световните финали през 2006.

19. Дез Уокър

„Никога няма да се измъкнете от Дез Уокър“, пееха навремето феновете на Нотингам Форест. Истината е, че през втората половина на 80-те и началото на 90-те нападателите, които успяваха да се справят с централния защитник, наистина се брояха на пръсти.

За английските медии пък Уокър бе символ на елегантния бранител, който ускорява в решаващия момент и успява да избие топката от крака на нахлуващия противник с идеален шпагат.

Мнозина го смятаха за най-добрия английски защитник след Боби Мур, но... Уокър изпусна бързоногото холандско крило Марк Овермарс и го събори в пеналта в решаващата световна квалификация между Англия и Холандия през 1993 г.

Така „оранжевите“ стигнаха до 2:2 на „Уембли“ и в крайна сметка „Трите лъва“ не успяха да се класират за САЩ 1994.

Слабото представяне на Уокър в Италия като футболист на Сампдория също допринесе за това репутацията му да бъде съсипана.

18. Георге Хаджи

Прякорът на Хаджи беше „Марадона от Карпатите“, така че на пръв поглед изглежда, че румънският магьосник в никакъв случай не е бил подценяван.

Истината е обаче, че той почти еднолично изведе националния си отбор до четвъртфиналите на САЩ 1994, а освен това игра както в Реал Мадрид, така и в Барселона.

Хаджи бе един от най-талантливите футболисти в историята, но при все това името му твърде рядко се споменава от журналисти и фенове.

17. Емил Хески

На всеки фен, готов да оплюе не особено резултатния бивш нападател на Англия, Лестър, Ливърпул и Астън Вила, се пада по един играч, който се кълне в това колко полезен е бил яловият таран за отборите си.

Тони Коти, съотборник на гиганта от началото на кариерата му с екипа на „Лисиците“ например твърдеше, че Хески е най-добрият партньор в нападение, който някога е имал.

Истината е, че на Хески му липсваше само едно, но решаващо качество: самочувствието.

16. Мирослав Клозе

В началото на ХХI в. германският национален отбор се намираше в дълбока криза. 14 години по-късно „Бундестимът“ се завърна на върха. Един футболист измина целия този дълъг път. Клозе дочака своя триумф и се оттегли от националния отбор като световен шампион.

Не може да се каже, че таранът се отличава с кой знае каква техника, нито пък е светкавично бърз. Всъщност за мнозина той бе нещо като отживелица, последният динозавър в подмладения и обновен състав на Германия.

Да не забравяме обаче, че Клозе е реализатор №1 в историята на световните финали и това говори красноречиво за класата му.

15. Питър Биърдзли

Когато става дума за легендарните нападатели на Ливърпул от 80-те г., хората се сещат за Кени Далглиш, Йън Ръш и Джон Олдридж. Далглиш обаче бе наследен от Биърдзли, който редовно снабдяваше с отлични топки човека на върха на атаката (първо Олдридж, а после и Ръш след завръщането на уелсеца от Ювентус).

Попитайте тези двамата колко голове биха вкарали без майсторлъка на техничния северняк. Да не забравяме и английския национален отбор. Неслучайно Гари Линекер веднъж заяви, че за него Биърдзли е най-съвършеният възможен партньор в нападение.

14. Карлос Дунга

Големият проблем за Дунга беше това, че трябваше да върши черната работа в отбор, от който се очакваше да омагьоса феновете. Истината е, че дефанзивният халф на Бразилия бе един от най-добрите в занаята.

Когато Селесао най-сетне спечели четвърта световна титла след 24-годишно прекъсване, като за целта измени на традиционния си ефектен стил на игра, именно Дунга се превърна в най-яркия символ на триумфа.

13. Рей Парлър

Викаха му „Пеле от Ромфорд“, но този прякор бе рожба по-скоро на нечие чувство за хумор. При все това, въпреки присъствието на звезди като Патрик Виейра, Тиери Анри, Робер Пирес и Денис Бергкамп, Парлър също изигра съществена роля за сезона без загуба на Арсенал (2003-2004).

Когато Виейра и Жилберто Силва излизаха извън строя или се нуждаеха от почивка, енергичният англичанин ги заместваше без проблеми.

Парлър не спираше да се движи по терена и имаше навика да бележи важни голове. Неслучайно Венгер го направи заместник капитан в изпъстрения със световни знаменитости тим на „Топчиите“.

12. Матиас Замер

Подобно на Дунга, германецът не получи признанието, което заслужаваше, защото се подвизаваше на доста непопулярен пост. Замер бе дефанзивен халф, който в един момент бе преквалифициран в типичен либеро – пост, на който изигра ключова роля за триумфа на „Бундестима“ на Евро 1996.

Той бе обявен за №1 на турнира и спечели „Златната топка“, но в очите на феновете остана в сянката на вратаря Андреас Кьопке, капитана Юрген Клинсман и героя от финала срещу Чехия Оливер Бирхоф.

11. Денис Ъруин

В интерес на истината, едва ли феновете на Манчестър Юнайтед подценяват приноса на ирландеца. Бекът натрупа 12 години и 529 мача за „Червените дяволи“ и се прочу като „Мистър Благонадежден“.

На „Олд Трафорд“ левия защитник спечели една Шампионска лига, седем титли във Висшата лига и 3 Купи на Англия – успехи, които заслужават по-голямо признание.