Паоло Малдини: След Истанбул не спах три месеца

Финалът в Шампионската лига Ливърпул – Милан през 2005 година се смята за №1 за всички времена. 3:3 след 3:0 за Милан, победа за англичаните с дузпи – онази нощ в Истанбул остава завинаги. Десет години по-късно Джейми Карагър и Паоло Малдини отново застанаха един срещу друг.

Този път не като съперници. Карагър се превърна в телевизионен коментатор и анализатор за вестник „Дейли Мейл”, който потърси за свой събеседник великия Малдини.

- Изминаха десет години, откакто играхме един срещу друг във финала на Шампионската лига. През този сезон нашите отбори страдаха доста. Мен ме боли, когато Ливърпул пада. Как е при теб с Милан?

- Разбира се! Влязох в Милан, когато бях на 10 години и си тръгнах на 41. Моят баща Чезаре бе също капитан на Милан. Децата ми са в академията на клуба. Милан не е просто един отбор за мен. Той е част от живота ми. Моето семейство обича цветовете му.

В прав текст

Сегашните играчи не разбират важността на Милан.

Tweeeet me!

Но знаеш ли какво? Когато сега виждам Милан, ме боли. С велики футболисти ние изградихме нещо уникално. Сегашните играчи не разбират важността на Милан. Единствено Франко Барези работи в клуба от бившите футболисти. Новото поколение не съзнава какво е Милан. Сега клубът е различен от историята си.

- Би ли искал да помогнеш?

- С удоволствие. Получил съм много от моя клуб. Аз му дадох моята страст и тялото си, защото сега не мога да ходя (смее се). Бих искал да се отплатя. Да използвам моя опит. Момчетата не са толкова лоши, но им трябва пример, който да последват. Но не мисля, че това ще се случи.

- Когато растях, гледах с огромно удоволствие Милан на Ариго Саки и Фабио Капело по телевизията. Миналата седмица бях в Мадрид и Саки говореше за теб и за Милан. Какво е влиянието му върху теб?

- Много беше корав. Тренировките му бяха малко луди. Той тренираше съзнанието ти. Караше ни да повтаряме пак и пак много неща. Особено защитниците. Ако сега с Франко Барези, Алесандро Костакурта и Мауро Тасоти излезем на терена, можем да играем, както през 90-те години. Вкарал го е в съзнанието ни.

Това е една от тайните на нашия успех. Помогна за израстването на легендата за Милан. Клубът беше на върха толкова много години. Аз за първи път станах европейски шампион през 1989-а и 18 години по-късно спечелих Шампионската лига за пети път.

- Паоло, съгласен ли си да говорим за Истанбул?

- Да, разбира се! Не спах три месеца след този ден, но хайде да говорим.

- Говорихте ли в Милан за този мач?

- Да, понякога. Когато гледаш първото полувреме, не можеш да повярваш, че ще загубим. Но хората понякога забравят – вие бяхте също там. Ние играхме добре не само през първото полувреме. Това бяха само шест луди минути. След тях продължихме да играем добре и имахме шансове да вкараме.

Помня, че Стивън Джерард заигра като защитник. Футболистите във вашия отбор бяха разрушени психически.

- Гледах как твоя Милан стана европейски шампион през 1989 година с 4:0 над Стяуа. Съгласен ли си, че в Истанбул бяхте по-добри?

- Не можехме да направим нищо по-добре. Лудост е, че се върнахме в Милано и хората ни чакаха. Те крещяха: „Какво направихте?”

Ние направихме всичко правилно. Изиграхме най-добрия си финал заедно с победата 4:0 над Барселона през 1994 година. Мислех, че това ще е последният ми шанс да стана европейски шампион и съм го изпуснал.

- Мислехте ли на почивката, че прекалено лесно сте направили 3:0?

- Знам, че се разказва история, че сме пранзунали на почивката в съблекалнята. Ти знаеш, че това е невъзможно. Когато влязохме в съблекалнята, беше лудо.

Футболистите си крещяха, все едно се бият. Карло Анчелоти се обърна към всички и каза: „Млъкнете! Пет минути не искам да чуя нито един от вас. И думичка!” Така млъкнахме, успокоихме се и започнахме да анализираме какво сме направили добре и какво не. Това беше.

- Когато губиш с 0:3 от по-добър отбор, имаш ли шанс? Аз си мислех как победихте Стяуа и Барселона с по 4:0, а ние можехме да спрем на пет или шест. Какво се промени?

- Вашите фенове промениха второто полувреме. Започнаха да пеят и не спираха. Обикновено в такива мачове запалянковците са разделени на половина. Но на този финал феновете на Ливърпул бяха 75 процента от стадиона. Наши запалянковци си бяха продали билетите.

Помня първия гол. Виждах Джерард и Яп Стам и щях да започна да крещя: „Внимавай! Идва!” Докато викна, Джерард вкара. Казах си: „Защо по дяволите замълча?”

- Вторият ни гол на Владимир Шмицер ли беше преломната точка?

- Да, той промени мача. От нищото бяхте на един гол зад нас. Но когато стана 3:3, ние отново заиграхме и можехме да вкараме. Психологията на мача ни зареди. Може би защото помислихме, че може да загубим.

- Какво мислиш за Джерард, който в този мач игра на три различни поста? Какво е мнението на хората в Италия за него?

- Няма да забравя лицето му. Изпитваше болка от крампа на крака, но продължаваше да ни преследва. Дори когато вече ни бяхте победили, го болеше. За всички вас той беше пример.

- Как приемахте нашата радост? Има една снимка, на която ми подаваш ръка.

- Трябва да се приема резултата. Какъвто и да е той. След две години получихме малък шанс за реванш във финала в Атина. Не играхме толкова добре, но спечелихме.