ЦСКА умира, защото е разединен

ЦСКА умря това лято – не се заблуждавайте от декларациите, пълни с високопарни слова за достойнство и чест, "ще се върнем по-силни" и т.н.

Да, звучат добре, написани са със страст, но по-скоро изразяват крещящо желание за затваряне на очите пред факта, който ги избожда.

ЦСКА като общност, като социален феномен и основен фактор в спортната, футболната и социалната ни среда, вече го няма.

Защото хората, които живеят с този клуб, се разделиха и наежиха едни срещу други пред грозната паст на съдбата на отбора.

Къде ще играе ЦСКА е важно, разбира се. Разликата от това да е в „А” група или в „А” окръжна е драстична за развитието на отбора, за приходите на клуба, за планирането на управлението в следващите поне 5 години. Но нищо повече от това.

Душата на ЦСКА е изтръгната и за това вина имат най-вече самите цесекари. Не могат обаче да бъдат винени, че се подадоха на паника, на истерия и вбиха ред клинове помежду си. Изгориха мостове, които никога повече няма да бъдат построени.

На „Армията” от есента, когато започнат мачове (независимо от коя група и срещу кого) няма да има атмосферата, която 10 хиляди създадоха напролет срещу Лудогорец или в дербитата срещу Левски. Няма да има единомислието на хората от секторите „А”, „В” и „Г”.

Ултрасите се обявиха за започване от нулата, пренебрегвайки факта как странно им се предложи той от човек, който от 10 години се кълне, че няма да се връща във футбола. Васил Божков обаче видя шанс за напълно безрискова инвестиция с клуб, който има 0 лева задължения и бази, които представляват невероятни имоти и потенциална печалба. Неговата битка си беше за базите и при първия му престой в ЦСКА.

Срещу отиването по селските стадиони се обявиха по-стари привърженици, както и някои от ветераните, легендите, бивши ръководители. Те пък са готови да се хванат за всяка сламка, която им се подава откъм Ловеч, Царско село или ... кой знае откъде вече. Без да осъзнават, че това да се прекръсти някой клуб на ЦСКА, вече не е ЦСКА.

В социалните мрежи се излива жлъч и директни обиди и заплахи, каквито не е имало между левскари и цесекари.

Групи се цепят, общности пламват в омраза, а уж всички подкрепят един отбор.

Това е крайната точка на пътуването, цесекари. 67 години нищо не успя да разедини „червените”, а за последните 20 имаше доста опити. Но ето, че след влизането в клуба на Ивайло Манджуков, баща му и друг загадъчен бизнесмен с политически акцент зад гърба – Юлиан Инджов, цесекарите вече не са заедно.

Отне точно три месеца да бъде постигнато това. Как, кой и защо го направи, колко малко или много е трябвало да се случи... детайли. Фактите са тези.

Спомнете си есенните мачове и победи поред, но и пролетните поражения и черна серия. Какво е общото?

Отговорът - лудата подкрепа цял сезон по терените, независимо дали говорим за обрат в Стара Загора, победа във вечното дерби или 9 мача без вкаран гол и слаби игри. Без значение от треньорска смяна и катаклизми в ръководството.

„Армията” ревеше в един глас зад гърба на отбора. Скоро това няма да се случи. 

И какво от това къде ще играе ЦСКА, господа привърженици на този тим? Какво ви топли вече това, щом ще влизате на стадиона, където сте израснали, и ще гледате през рамо с недоверие – „Този от кои е? Наш или от другите?”.

И колкото и декларации да се напишат, бъдете сигурни: Наесен сценарият е плашещ.

Ако отборът е в „А” група без Божков, откъм сектор „Г” ще има опозиция и атаки към ръководство и играчи още преди да е изигран и един мач.

Ако тимът е в окръжните групи, там няма да има хиляди „червени”, какъвто сценарий рисуват ултра фракциите. Защото мнозина няма да се примирят, че това е техният ЦСКА. И в двата случая това значи, че най-титулуваният клуб на България е загубил най-важния си (да не кажем и единствен реален) актив.

А той е общността от хора, чиито сърца бият за него.

Като цялост тя вече е в миналото.