В него винаги ще живее Вълка

В училището Иванов разви две неща – голяма любов към футбола и тренировките, както желание за бунтарство срещу авторитарни хора.

Когато започва да тренира, отборът има по три занимания на ден. Това се оказва проблем, защото Иванов нямал желание повече да тича. След години това не се променя. Гилберт Грес, неговият треньор в Ксамакс през 1994 година, потвърждава: „Когато правихме крос в гората, той си избираше свое темпо и тичаше по него. Не можеше да е много бърз заради кривите си крака.”

Иванов може да е бил посреден в джогинга, но първи, когато се влиза в битка. „Нашият треньор при юношите беше много добър, но много строг – продължава Балъков. – Често ни наказваше, когато не изпълнявахме. По време на комунизма една от санкциите бе подстригване. Трифон често ходеше с много къса коса.”

В Ксамакс Иванов редовно предизвикваше Грес. „Не ни позволяваше да идваме с кабрлиолети на тренировка, а аз правих точно това – разказва Трифон. – Правих всичко, което беше забранено.”

Ситуацията станала напрегната, тъй като не треньорът, а президентът привлече Иванов.

„Когато отидох на първата тренировка, Грес ме попита кой съм и какво по дяволите правя тук”, продължава защитникът. След това добавя история как е напуснал на своя глава тренировка, след като казал на треньора си, че няма никаква представа от футбол. Днес Грес има съвсем различни спомени за отношенията им: „Глупости! Казал ви е, че е бил пиян? Винаги е бил много уважителен, макар и леко див. Преди тренировка подавах ръка на всеки от моите играчи, а единствен той ставаше прав.”

Може би Иванов няма желание да остана в историята като уважителен защитник.

„Преди един домакински мач Грес правеше разбор, аз съобще него слушах – казва Трифон. – Станах и започнах да загрявам. Един съотборник ме попина защо го правя, след като няма да играя. И така се оказа – моето име не бе на таблото. Облякох се и се качих в кафенето на централната трибуна и оттам загледах мача. Изпих едно кафе, изпуших цигара Президентът дойде при мен и ме попита няма ли да играя. Каза ми: „Аз ще се погрижа!” В 15-ата минута влязох като резерва.  Спечелихме с 2:1, а аз вкарах победния гол.”

От другата страна на конферентната стая в офиса му Иванов пали тънка цигара, а секретарят му пита: „Кафе? Чай? Уиски?”

Когато Трифон дебютира за първия отбор на Етър, е едва на 18 години. Пет сезона по-късно се мести в ЦСКА, където заедно с Христо Стоичков, Любослав Пенев и Емил Костадинов образува може би най-добрия „червен” отбор в историята. При комунистическия режим на българските играчи не е позволявано преди 28-ата им годишнина да преминават в чужбина, но след падането на лидера Тодор Живков вратите към новото се отварят.

Пенев отива във Валенсия, Костадинов - в Порто, Стоичков – в Барселона, а Иванов избира Бетис. Началото обаче е трудно. „Не знаеше нито дума испански, комуникираше само с жестове”, спомня си Морено. Но Иванов бе отличен футболист и се наложи сам. „Успя да проговори, дори с андалусийски акцент -  добавя треньорът. – Трифон беше лидер и затова отборът го избра за свой капитан. Той имаше топки да каже неща, от които другите се страхуват. Ако имаше някаква несправедливост, отиваше на барикадата.”

Проблемът в Бетис бе президентът Мануел Луис де Лопера, който бе определян в Испания като севилския Хесус Хил. Инфраструктурата на клуба и състоянието на базите бе ужасяващо.Заплатите бяха ниски. „На едно турне Трифон му каза, че ръководи отбора като клуб от третия свят”, продължава Морено.

През 1993 година Роналд Куман често се контузваше в Барселона и каталунците се обърнаха към българина.

„Предложиха ми договор, но президентът отказа – разказва Иванов. – Каза, че без мен отборът щял да се разпадне. Не мога да го упреквам. От негова гледна точка е взел правилното решение. Но с трансфер в Барселона кариерта ми вероятно щеше да е съвсем различна.”

Иванов получава още едно предложение, което определя като пропусната възможност – от австрийския Щурм.

„Тогава играех за Аустрия (Виена), а треньор на Щурм бе Ивица Осим – разказва Трифон. – Съпругата ми обаче беше против. В следващите три години Щурм игра в Шампионската лига.”

Иванов смята, че грешните решения в живота му може да преброи на пръстите на едната ръка. Като един от червените му картони.

„Един от ЛАСК ме напсува и включи България в думите си, получи лакът в лицето, а после трябваше да почивам шест мача – обяснява Трифон. – А през 1991 година на приятелски мач срещу Италия в София Джанлука Виали ме наплю в лицето. След миг беше на земята. Приличаше нещо като на Зидан и Матераци. Не бях прав, но човек не винаги може да сдържа емоциите си.”

В мача за трето място на световното в Щатите до 40-ата минута България губеше с 0:4 от Швеция. Две минути по-късно Иванов бе сменен и хвърли фланелката си на земята. „Още по-рано помолих треньора да изляза, защото всеки играеше самза себе си – разказва Трифон. – Когато Хенрик Ларсон ме подмина и вкара четвъртия гол, извиках към пейката: „Изкарай ме или сам ще изляза!”

Трифон Иванов е от онова поколение българи, които играха в Шампионската лига.

През 1996 година с Рапид излезе срещу Манчестър Юнайтед. След като треньорът направил разбор, всичките му съотборници отишли на пазар във феншопа на „Олд Трафорд”. „Когато се върнаха, им се развиках, че можеха да изчакат края на мача – спомня си Иванов. – Готвихме се като войници за този мач, а още преди началото му се държахме като губещи.”

Рапид загуби с 0:2, но Иванов спечели вниманието на Ерик Кантона. Когато съотборниците му тръгнаха да гонят французина за фланелката, Трифон се отправи директно към тунела. Тогава Кантона го настигна и каза: „Моят екип е за Иванов.”

„Това беше голямо уважение, защото велик футболист ми показа такъв респект”, твърди Трифон.

Вероятно това е един от върховете на кариерата му. Като първия мач за националния отбор в контрола срещу ГДР през 1988 година, когато вкарва победния гол.

Съотборниците бързо укротяват радостта му: „Момче, за първи път си тук, не се радвай толкова.” Друг такъв спомен е дербито ЦСКА – Левски, когато отбелязва първия гол, а след това Христо Стоичков добавя още четири. За да унижи съперника, Стоичков излиза в следващото дерби с фланелка №4. Най-красивият гол на Иванов вероятно е срещу Уелс в квалификациите за Евро 96 – с воле от 25 метра. „Играхме срещу най-добрия уелски отбор за всички времена с Райън Гигс и Вини Джоунс – спомня си Трифон. – Бяха ни натиснали здраво, но благодарение на моя гол играта ни потръгна.”

Но най-любимият му гол е срещу Русия на 10 септември 1997 година. Благодарение на него България се класира на Мондиал 98. „Трудно ми е да преценя дали това е най-големият ни мач или победата над Франция през 1993 година – пита се Иванов. – Толкова силно играхме, че нямахме никакво съмнение, че ще победим.”

След четвъртото място в Щатите следващият мондиал се превърна в катастрофа за България. „Бях най-тъжният от всички, защото бях капитан на отбора – твърди Трифон. – Всички играхме под нивото си. Имаше конфликти в отбора. Веднага след последния мач прекратих кариерата си в националния отбор.”

След мондиала и в клубните отбори нещата не потръгнаха. Върхът на Иванов е в Рапид от 1995 до 1997 година. Той игра в Шампионската лига и стигна до финал за КНК, загубен от Пари Сен Жермен. Стана шампион на Австрия и носител на националната купа.

„Там ме научиха да пия и бира, макар че обичам уиски. Не ракия или водка, само 12-годишно черно „Джони”, смее се Иванов. Защитникът си спомня как петролният магнат и президент на Рапид Ханес Ноуца дойде с личния си самолет до София, за да го вземе в отбора. Защитникът го наричаше „папа”. „Гледаше ме като свой син – продължава Иванов. – Даваше ми да карам едно от неговите „Ферари”-та. Живеех у тях. Той направи много за мен и аз за него. Бях му любимецът.”

Договорът на Иванов не бе с Рапид, а директно с Ноуца. Така отиде с него в Аустрия и завърши кариерата си в малкия Флорисдорфер.

Време е историята да приключи. „Искам да отида малко сред природата, там се чувствам спокоен”, казва Трифон. В него винаги ще живее вълкът.”