Не само футболът. Спортът ни умира

Спорт в България ще има, когато в огромните бюджети на големите общини (най-вече това се отнася за София) бъдат отново вписани спортните училища, районното подбиране на деца, обучаването на треньори и инвестирането в инфраструктура там, където тя е необходима.

В Ямбол, Ботевград, Плевен, Стара Загора - баскетболът е религия.

В Габрово е хандбален регион.

Борбата пълни зали с деца в Перник, Бургас, Стара Загора.

Волейболни центрове са Бургас, Дупница, София.

Нека министерството намери начин да използва пълноценно базите, които имаме, да насочи средства за приоритетни спортове там, където те са били силни и популярни през годините.

Стига сме слушали за усвояване на европейски проекти и популяризиране на масовия спорт, което се изразява в две събития годишно между Паметника на съветската армия и Орлов мост.

Трябва да имаме държавни първенства по важните спортове с конкуренция.

Да накараме децата още в училище, а и задължително в гимназии и университети, да търсят реализация и чрез спорта.

Защо не - да се копира и преработи като за българските условия колежанската система на пресяване на спортисти от Щатите?

Ясно е, България не е САЩ, но със сигурност механизмите не са строго работещи единствено за там.

Нека се потърси нещо ново, някакъв опит за практическа промяна, а не поредните безкрайни документи, отчети и планове, които някой пише зад някое бюро.

25 години бяха пропуснати, но все някога процесът трябва да започне отново.

Боричканията в публичното пространство за титлата "най-спортен премиер" или "най-добър министър на спорта", нямат никаква стойност.

Важни са само пълните зали и стадиони, както и резултатите в дългосрочен план.

През лятото ще броим медали от Рио с оптимизъм, изключвайки вариант да са излязат от пръстите на едната ръка.

А след 4 години?