Сбогом, железни човече!

Туньо ни напусна само на 50.

Железен беше на терена, такъв остана и до смъртта си.

Не стана един от лешоядите, кръжащи около играта у нас.

Седеше си в своите покои в Търново, откъдето тръгна преди 3 десетилетия за големия футбол.

Трифон Иванов почина в нощта на петък срещу събота след инфаркт, като сърдечни проблеми той имаше и преди.

Толкова бе голямо сърцето му още на терена, че ...

Снимките му, ако разгърнете днес някой албум за САЩ 94 или Евро 96, са като на някой номад, пират, викинг.

Гледа свирепо, брадясал е, сякаш излиза за битка, от която зависи дали цялото племе ще живее.

Така и ще го запомним - като онзи, който никога не се предаваше и войната бе в кръвта му.

На "Джайънтс Стейдиъм" в незабравимия мач срещу германците той легна пред убийствен удар на Анди Мьолер и го спря с тялото си.

С онази част, която мъжете пазят най-много, най-святата.

Топката го свали на земята и остана там.

Но вратата бе спасена.

3 години по-късно се измъкна зад руската отбрана и вкара с глава гола, който ни прати на последното ни световно.

Каква нощ бе само, с факлите и песните на "Васил Левски"!

Трифон не се страхуваше ни от Клинсман, ни от Кантона, ни от Ръш и Хюз.

Шампион с Етър, шампион с ЦСКА, бронзов от световно с България, шампион с Рапид...

Той си беше победител, но от онези, които даваха пот и кръв, за да вземат победата.

Така трябва да го запомним.

Смъртта му дойде в момент, в който българският футбол е далеч от онези години.

А фигури като него се търсят със свещ из него.

А и не само във футбола.

Истинските мъже останаха малко.

Такива, които не говорят много, стискат зъби и могат да минат с главата напред през тухлена стена за каузата.

Нормални и откровени.

Не търсещи оригиналност с лафове или евтина популярност с медийни изяви.

Мъже, бойци и легенди.

Той е един от тях.

Почивай в мир, непримирими боецо!