Англия, за която вече дори не ни пука

Онзи ден във вестник "Гардиън" имаше репортаж от базата на английския отбор в Шантили.

В един забавен пасаж Деле Али обясняваше как на Даниел Стъридж му отнема 10 минути преди тренировка да си свали обеците и накитите, а след това - да се помоли пламенно.

След това излиза на игрището.

Младият халф на Тотнъм намираше това за забавно, а то - както и да го погледнеш, звучи точно така.

Аз харесах английския футбол като дете, докато гледах как Ливърпул гази в Европа с типове като Рони Уилън, Ръш, Сами Лий.

По това време Англия, още на световното през 1986-а, имаше отбор от мъже, които отиваха и играеха на голямо първенство с извадено рамо, счупена скула и навехнат лошо глезен.

Примери - колкото искате.

Няма да забравя как Гари Линекер с бинтовата му лява ръка заби три гола на Полша през 1986-а.

Как плака Газа при жълтия картон четири години по-късно.

Знаеше, че той го вади от финала, а мачът още се играеше.

Стисна зъби и продължи.

Как Брайън Робсън искаше да не бъде сменян, въпреки, че рамото му бе на около 20 сантиметра от тялото...

Това бяха годините, в които Първа дивизия не се предаваше в повече от 3 страни на Европа, гледахме тези играчи като някакви божества.

Онази Англия през 1990-а изпадна в тежка ситуация срещу Камерун, надиграна от технически невероятните сръчни африканци, смели и нямащи какво да губят.

Но "трите лъва" се вдигнаха и обърнаха мача.

Дотук с миналото.

В понеделник вечер Англия отпадна от Исландия на Евро 2016.

Тихичко и кротко.

Дали плака някой от играчите не видях - в края дори не бях ядосан или нервен.

Имаше разочарование, разбира се.

Но по-скоро от факта, че дори не можеш да се ядосаш.

На терена се разхождат играчи, на които не им пука.

Как тогава да им пука на феновете от целия свят?

Всъщност, тук стигаме и до големия проблем.

Англия сама изкопа гроба за футбола си.

С решението в началото на 90-те да бъде яхната глобалната популярност на местните отбори, към които имаше почти окултно, мистично обожание из Европа, Азия и Африка.

Отварянето на Висшата лига към света с цел маркетингов успех постигна резултатите, които бяха търсени.

Първенството е лъскаво, популярно и генерира не приходи, а направо богатства.

Само дето в тази лига играят най-добрите играчи... неродени в Англия.

Страната, гордееща се, че е родила футбола, няма "Златна топка" от 2001-ва, а ако не беше Майкъл Оуен тогава, трябва да се върнем до Кевин Кийгън през 1979-а, за да намерим последната английска фамилия на върха.