Как умрях на терена

По-късно ми казаха, че ако съотборник или човек от медицинския щаб бе решил да ме мести или помръдне на един сантиметър в грешната посока, щях да умра на терена. За щастие никой не го направи.

Дъщеря ми чакаше отвън пред болничната стая, заедно с жена ми и един приятел. Както и човек от Сийхоукс. Но аз бях по гащета, помолих да ме облекат - не исках моето момиче да ме види така.

Казах и: "Бъди спокойна, не е нищо сериозно. Ще поседя с тази шина на врата и всичко ще мине." Тя ме целуна и се разплака.

Собственикът на Сийхоук Пол Алън ни качи на частния си самолет и ни откараха у дома, цялото семейство и аз. Получих картички с пожелания да се оправям бързо от цяла Америка. Замислих се, че едва ли щях да получа такова внимание някога в живота си, ако не бе този трагичен инцидент. Странно...

След това аз никога повече не играх футбол и няма да го направя. Не мога. Тялото ми не позволява.

"Извинявай, брат. Аз те оставих на съдбата", написа ми Маршон Линч, лидерът на нашата защита малко след като се прибрах у дома.

Изгледах видеото - обикновено, когато аз атакувам моя човек, Маршон е зад гърба ми и помага. Този път съперник го беше атакувал и спрял от пътя му. Той не успя да стигне навреме.

"Нямаш грижи, брат", отвърнах му. Той няма никаква вина. Никой няма. Това е спортът ни и Господ бе решил да съм там в този момент.

Бих дал всичко да имам възможност да съм като Маршон. Изключителен човек. Той стоя до мен в болницата през цялата първа нощ след удара. Този пич ме караше да се смея. Закачаше сестрите, измисляше майтапи, ходеше нагоре-надолу... Едва се удържах да не падна от леглото от смях.

Сега се връщам към спомените в кариерата ми. Трите Супербоула няма да са на първа линия сред тях. Моментът, когато дъщеря ми влезе в болничната стая и онази нощ с Маршон след това... Това са великите неща.

Кариерата ми в НФЛ бе изкачване, но сега отново съм долу, тръгвайки да катеря върха - вече извън футбола. И всеки, когото срещна по пътя, съм готов да го взема с мен, да му повлияя, да му предам опита си. Да му кажа добра дума и да му помогна.

Маршон и дъщеря ми ми показаха как се прави това в момент, в който не знаеш жив ли си или мъртъв. Кариерата е кратка - като приказка, която свършва бързо. След това се връщаш в нормалния живот и трябва да осъзнаеш защо наистина си на тази планета.

Аз вече знам. Както каза Маршон онази нощ с неговия типичен басов глас: "Знаеш защо съм тук, нали?".

Рикардо Локет, уайд рисийвър на Сиатъл Сийхоукс, вече отказал се.