Животът на Морозини бе ад и свърши в рая на футбола

"Само футбола имам. И сестра си. Тези неща те сриват до земята, невероятно трудно е да станеш сутрин след такива събития. Но ме и направиха по-гневен, по-решен от всякога да успея в това, което и татко, и брат ми искаха - да стана футболист."

Казва го след дебюта си в първия тим на Удинезе, където подписва договор на 19. Нещата лека-полека потръгват, макар и не в Удине. Дават го под наем на Болоня, после играе във Виченца, за да се озове в Ливорно.

Навсякъде са очаровани от момчето, запазило позитивен поглед към живота, независимо колко трудно е това при съдбата му.

Записва мачове и в младежкия тим на Италия, въпреки че далеч не е най-добрият играч в страната. Знае, че трябва с характер и раздаване на терена да компенсира това, което му липсва като талант.

"Беше всеотдаен и концентриран - описва го Мино Фавини, шеф на академията на Аталанта. - На тренировките играеше като на мач, изобщо не се пестеше. Златно момче, адски загрижен за приятелите си, за околните, постоянно говорещ за сестра му, как добре се справя... Поддържахме връзка и след като си тръгна от клуба. Имаше златно сърце."

Морозини има и още една опора, за която мнозина дори не знаеха.

Приятелката му от ученическите години Ана Вавасори е любовта на живота му, двамата живеят заедно до момента, в който тя се връща в Бергамо, за да учи в местния университет. Седмица преди смъртта на Пиермарио, тя изкарва уикенда при него в Ливорно, а след новината пристига в Пескара.

Шокът е огромен. Преди година в Италия написаха, че двамата са мислели за сватба, но Ана не потвърди. Не говори с медиите, с никого в публичното пространство.

Но е активна в twitter, където успя да обедини приятелите на Пиермарио във футбола и да организира с помощта на Удинезе и Аталанта мач през май 2014-а в Бергамо. Той събра средства, отишли за лечението на деца с недъзи, каквито имат брата и сестрата на Морозини.

Колкото до Лифе, сестрата на Пиермарио, нейното състояние бе достатъчно тежко и преди 4 години, когато го загуби. Остана сама на онзи 12-и април 2012-а. Напълно сама.

Но един велик футболен човек - Антонио ди Натале, капитан на Удинезе и един от все по-малкото лоялни и истински мъже в играта, пое нещата в свои ръце.

В деня след погребението на Пиермарио, Тото ди Натале отиде при президента на клуба и настоя да бъде отпусната ежемесечна помощ на Лифе Морозини от Удинезе.

Лично Ди Натале и семейството му се заеха с намирането на фамилия, където Лифе да бъде приета. Тото водеше отбора и в Ливорно, откъдето ковчегът с Пиермарио Морозини пое към последния път на момчето.

Стадионът в града се напълни и изпрати колата с тялото му, а Ливорно завинаги извади номер 25 от употреба. Погребението бе в родния Бергамо, където трагедията, смъртта и страданието преследваха Пиермарио в младия му живот.

Той намери покой на футболния терен - макар и в смразяващ кръвта смисъл на думата. На единственото място, което го спасяваше от ужасните изпитания, които животът изправяше на пътя му.