Това не е Ювентус. Това е Генералисимус

Ювентус не е просто доминиращата сила в италианския футбол. Той е диктатор.

Никога в историята този клуб не е мачкал така, както го прави днес. И числата, не само думите, го потвърждават.

След няколко часа или дни, може би седмица, Юве ще стане шампион за шести път поред. Ще бие самия себе си - досегашният рекорд е пет титли в последователни сезони, поставен два пъти от същия "черно-бял" колос (1931-35 и 2011-2016), като вторият период се удължава. И има само начална година. Крайната остава засега отворена. Защото краят на тази хегемония не се вижда.

А кога бе сложено началото? Като шампионска поредица - ясно. Като основи - малко по-рано.

Ако се хванем за мъдрите слова, че "това, което не те убива, те прави по-силен", може да сложим стартовата точка с деня, в който Дидие Дешан доволен излезе от една среща на базата във Виново, получил утвърдителен отговор от тарторите на отбора - "Оставаме и в В!".

Случи се през лятото на 2006-а, пет дни след триумфа на Италия на световното, когато Мауро Каморанези, Джанлуиджи Буфон и Алекс дел Пиеро минаха през клуба, за да излязат след това във ваканция. Тримата бяха първите, които потвърдиха, че няма да напуснат пратения във втора дивизия колос.

Останаха и повечето от другите асове - например култовият герой Павел Недвед. Сложи се началото на "нещо повече от клуб", на семейство, което има в порите си черно-бялото.

Юве се върна моментално, разбира се - най-популярният клуб надлъж и нашир в Италия не може да има друга съдба, когато е пратен в Ада, освен да изплува от него.

Но завърналият се гранд, не тръгна уверено по магистралата на успеха, въпреки че гориво в двигателя му наливаше и жаждата за реванш.

Клаудио Раниери изведе тима до трето място през 2007-2008 г., но десетте точки от шампиона Интер, станал много омразен на тифозите през предходните 12 месеца, бяха травма за тях. Синьо-черните бяха виждани като "богопомазани" в скандала Калчополи - недокоснати от санкциите, с подарени титли служебно и т.н. (от гледната точка на ювентинците).

Раниери загуби работата си. Юве започна да влиза в спирала "проба-грешка", като се изредиха Чиро Ферара, Алберто Дзакерони и Луиджи Делнери, но ефектът от техните назначения не бе такъв, какъвто се очакваше.

Появиха се съмнения, че Юве няма основа, разклатен от скандала, угризенията, световното обвинение и презрение за участието в корупционните схеми.

Трябваха личности и стратегия. Има моменти в историята на Юве, в които хората с фамилия Аниели са докосвали с всесилния си пръст съдбата на клуба. И са я променяли.

Семейството управлява черно-бялата си страст вече 94 години, от 1923-а. Невинаги е собственик на клуба през това (почти) столетие, но не изпуска конците за дърпане в него.

Андреа Аниели е на 41 години. Застана начело на Ювентус през 2010-а, а първият му ход бе да назначи Джузепе Марота за dirigente sportivo. Не спортен директор. Диригент, организатор, ръководител на целия спортен сектор на тази черно-бяла нация.

Бепе Марота трябва да е новият Лучано Моджи (без да го хващат в прегрешения, ако може) и да подреди нещата в стратегията за това как Юве отново да е гранд у дома и в Европа. Без титла от 4 години, с честа смяна на треньорите...

Това не е в стила на Старата госпожа.

Една година отне на Марота да свърши най-важното. Скаутската система заработи, като в Юве започнаха да пристигат играчи от ювентински тип - работяги, но и с класата и самоувереността да носят екипа.

Леонардо Бонучи и Андреа Бардзали бяха добавени към отбраната, а тяхната история е проучена добре, преди да бъдат добавени към вече утвърдения стълб там - Джорджо Киелини.

Бонучи е минал през Интер като тийнейджър, където обаче не се налага като титуляр. Характерът му е очевиден - където и да е бил, става лидер. На 23 години му е време да играе в гранд отново.

Бардзали се появява от Волфсбург, където току-що е станал шампион на Германия. Също доказан победител и с техническите характеристики да "залепне" до Киелини, който е в Юве от 2005-а.

В следващите 12 месеца, в клуба от Торино се случиха още три знаменателни събития.

През октомври Павел Недвед влезе в управителния съвет, като му бе дадена и малка роля в оркестъра на Марота. Чехът е въплъщение на това, което Юве възпитава в семейството си - далеч от публичните изяви, заровен и отдаден на работата, футболен човек и ювентинец.

Постепенно ролята и влиянието на Недвед пораснаха за тези 7 години, като днес е вицепрезидент. Но ето и останалите три събития от онези месеци между лятото на 2010-а и това на 2011-а. 

Юве откри новия си стадион - клубен, собствен, не общински и не презиран от собствените му тифози, както бе с "Деле Алпи".

Новата арена е по-малка, но акумулира отлична атмосфера, големи приходи и има очарованието на дом, на нещо свое. На черно-бяла крепост. Ръка за ръка с отбора и неговия напредък на терена, това е основен фактор за фантастичните 6-7 години на Юве.

В 60 поредни домакински мача отборът не е губил. Крепост. Бастион. Както подобава на един диктатор. Има само 7 ремита в този период, а той се простира от 23 август 2015-а до днес! Представете си как гостувате на "Ювентус Стейдиъм" и прочитате в автобуса по пътя към стадиона, че преди вас 53 отбора са паднали, а 7 са закрепили "хикс" в предишните мачове там. Доста окуражаващо, нали...