Сбогом на още една футболна Катедрала

Ако питате англичанин защо по стадионите в тази страна феновете пеят някак различно, сплотено и не пропускайки нито една извивка, той ще ви каже теорията, че са получили "закалката" си в пеенето от неделните църковни служби.

В неделя, подобаващо за един храм, песните се лееха по онзи неповторим начин на "Уайт Харт Лейн". Дълго и протяжно, като в някакъв рай на акапелните изпълнения, целящи да ти настръхне кожата, докато гледаш мач.

В неделя не гледахме Тотнъм - Манчестър Юнайтед. Ние слушахме Тотнъм - Манчестър Юнайтед.

Последният ден на славния малък "Уайт Харт Лейн" мина подобаващо. В песни. Толкова мощни и гърлени, че на бетона под арената сигурно му се е искало да запее.

Катедралата за футбол затваря врати и догодина Тотнъм ще играе на "Уембли". После ще е на новия си стадион, който вероятно ще запази част от атмосферата на стария - поне така анонсират от клуба.

Но усещането за почти клаустрофобична близост на феновете до терена и тези лудаци, които пеят като един, вдигнали ръце към небето "Glory, Glory Tottenham Hotspur" върху мелодията на "Glory, Glory hallelujah" - песен, изградила бойните химни на Южняците в Щатите преди близо два века, едва ли ще е същото.

Преди 2 години затвори вратите си за вярващите Катедралата за футбол в Билбао, "Сан Мамес".

Няма го вече и добрият стар "Ъптън Парк" на Уест Хем. Страхотни малки, схлупени, прастари и разказващи легенди стадиони на клубове, които се гордеят с привържениците си далеч повече, отколкото показват и се перчат с трофеи.

Но там атмосферата продължава да е истинска.

Усещането в неделя, когато слънчевия следобед премина в дъждовен такъв, но песните не спряха за секунда...

Гледката на хора от 10 до 80 години, вдигнали ръце в почти религиозен транс към небето, пеещи "Glory, Glory Tottenham Hotspur" и "When The Spurs Go Marching In" (онази за маршируващите по небето светци, знаете я) - пак свързана с църква и вярване...

Легендите - от Пат Дженингс и Глен Ходъл до Бербатов, Дефоу и Кийн - модерните асове... Гледката на хилядите знаменца, на сълзите в очите...

Дъгата. Естествено, появи се дъга...

Това е футболът, мамка му.

Резултатът от мача няма да го помни никой след години. Онези песни, звукът на стария "Уайт Харт Лейн", легендите и сълзите - за тях сигурно и книга ще напишат.

Непобеден у дома в последния си сезон в стария дом (17-2-0), втори във Висшата лига, пълен с потенциал, хубав футбол, млади и обещаващи звезди и страхотен мениджър, Тотнъм мечтае. За трофеи, за бъдеще, съчетано и с бляскавия му нов стадион.

Но носталгията няма да си иде бързо.

Домът, в който всеки притежател на сезонен билет познава хората около себе си почти толкова добре, колкото съседите в махалата, в която живее от десетилетия. Той ще липсва на всеки, който има емблемата на Тотнъм, татуирана на душата.

И на останалите ще ни липсва.

Още една от старите футболни катедрали остава само спомен.