КЕШ или Шампионската лига?

Да правиш такова сравнение в 2017-а година се изисква слонско търпение към очертаващия се ураган от негативни мнения и присмех, както и солидна аргументация. Но това последното се изисква за какъвто и да е анализ, свързан с най-великата игра на планетата.

И с най-фантастичния турнир, измислян някога във футбола.

Купата на европейските шампиони е не по-малко значима от световното първенство. Тя е мания, страст, мечта и сън. Онзи трофей с големите уши, който виждаш като дете, пращащ отблясъци от ръцете на поредния потен и щастлив супергерой.

Дали ще е Кройф, Бекенбауер, Далглиш, Кийн, Платини или Рамос - няма значение. Усещането е едно и също - за нещо значимо, велико, историческо.

Разликата е в това от кой отбор ставаш, гледайки с отворени очи като дете как той целува влюбено трофея.

През 50-те години на миналия век европейският футбол не познава пряката надпревара нито на национално, нито на клубно ниво. Но идеята на Габриел Ано не е самото начало...

В края на 19-и век Виена, Будапеща и Прага приемат мачове на елиминации между отбори от тези градове, за да излъчат победител в турнира "Купа на предизвикателството". Не са шампиони, защото тогава няма вътрешни първенства. Просто Винер, Фърст Виена, Славия Прага, Магиар и ФК Будапеща - отбори, които искат да участват.

През 1909-а и 1911-а в Торино играят два пъти отбори от Англия, Италия, Германия и Швейцария, за да определят "най-силния в Западна Европа".

Купата се казва "Липтън", кръстена на сър Томас Липтън, спонсор на надпреварата.

И така до 50-те, когато, вдъхновен от Южноамериканската Купа на шампионите, стартирала през 1948-а, Габриел Ано измисля формулата. Главният редактор на в. "Екип" предлага на УЕФА турнир, в който шампионите на отделните европейски страни мерят сили.

Шампиони срещу шампиони. Велика идея, превърнала се в невероятна надпревара и родила митове.

Официално бе Купа на европейските шампиони. За феновете у нас от по-старите поколения си е КЕШ. Всеки е чувал въпроса "а колко КЕШ-а има отбор Х?" в разговори за футбол.

Осем двойки стартират през септември 1955-а, като първият мач е Спортин Лисабон - Партизан и завършва 3:3.

Останалите: Вьорош Лобого (Унгария), Андерлехт (Белгия), Сервет (Швейцария), Реал Мадрид, Рот Вайс Есен (Западна Германия), Хибърниън (Шотландия), Юргорден (Швеция), Гвардия (Полша), Орхус (Дания), Стад Реймс (Франция), Рапид (Австрия), ПСВ Айндховен (Холандия), Милан и Саарбрюкен (състезаващ се от протектората Саар).

Днес това ви изглежда като някакъв микс от популярни европейски тимове от груповата фаза и случайно пробили дотам квалификанти. Ако изобщо намерите на картата тези отбори. Но тогава това са били шампионите.

Чарът на онзи турнир е именно в стриктния му регламент: Той е място за среща на тези, които в продължение на година, на сезон, са дали всичко за титлата у дома. Тяхната награда е да премерят сили с останалите шампиони в европейските страни.

Преки елиминации от първи рунд до финала. Реал срещу Сервет, но може да е и срещу Милан. Няма поставени и непоставени, няма дирижиране на жребий.

В тази надпревара се случваха чудеса. Големите пак бяха фаворити, разбира се. Да, пътят им бе по-лесен като брой мачове - стигаш до финал с четири елиминирани съперника. Два рунда преди Нова година, два напролет. И си в мача за трофея.

Но имаше ли място в Европа, където Реал, Милан или Байерн не се страхуваше да иде? Белград? София? Или пък в бившия СССР?

Когато Габриел Ано представя проекта си пред УЕФА, той използва един солиден аргумент. През лятото на 1953-а Уулвърхемптън от Англия урежда серия контроли с международни отбори. Бие Расинг от Аржентина, Спартак от Москва, както и големия Хонвед с 3:2 в мач, предаван по телевизията в половин Европа.

Уулвс се провъзгласява за световен шампион при клубовете. И доста вестници в Европа признават - те са най-силни! Ано пише до УЕФА:

"Това е несправедливо по две причини. Първо, Уулвърхемптън не е дори шампион на страната си, за да има такива претенции (завършва трети след Арсенал и Престън същия сезон). Второ - те трябва поне да идат в Буенос Айрес, Москва и Будапеща, да победят тези опоненти пак, за да имат претенции към такава титла.".

Турнирът прави именно това - изправя те срещу най-добрите, рано или късно.

Да, примерите за това как Стяуа стига до финала през 1986-а след мачове срещу датския Вейле, финландския Куусиси, белгийския Андерлехт и унгарския Хонвед. Не слаби тимове, но не и грандове. На финала бе Барселона, спечелил титлата в Испания.