Малкият принц

Когото и да питате за нощния клуб, наричан "клубната футболна къща", ще ви каже къде е.

В Копенхаген през 70-те и 80-те години той бе придобил статут на най-лесното място да пиете по бира с някой национал от футболния тим на Дания. Хората не взимаха насериозно нищо друго освен доброто изкарване, студената бира, забавлението на терена в търсене на голове и атракция.

Футболът в Дания в онези години още е аматьорски, въпреки че в червената фланелка се побират телата и душите на таланти като Франк Арнесен, Сьорен Лерби, Йеспер Олсен, както и младият Михаел Лаудруп. И един дребосък, различен от останалите.

Историята му е забравена. Вероятно той е най-неизвестният носител на "Златната топка" за модерното поколение футболни запалянковци, които получават своя бекграунд за играта от безкрайните видеа с голове на Меси и Роналдо, както и от базата данни на поредното издание на играта "ФИФА".

Алън Симонсен се появява на тренировъчното игрище още през 1963 г., когато е на 9. Отива при отбора от родния си град - Вейле, а в края на 60-те, когато е на 15, вече тренира с първия тим.

Изглежда там също толкова на мястото си, колкото CD-плейър в средновековен замък. Висок някъде около 160 сантиметра (и до днес твърди, че официално е 1,65), тесен в раменете, леко кривокрак...

В години, в които Дания гради футболното образование на играчите си около физика, бързина, мощ във въздуха - неща, гледани всеки уикенд в оскъдните кадри от любимата на всеки датчанин английска Първа дивизия. Появяват се феномени като Лерби, Олсен или Лаудруп, но и те физически са изключителни. Арнесен и Елкер са здрави като камък, освен че умеят да правят всичко с топката.

Та този Симонсен е гледа малко с недоверие, разбираемо. Това са години, в които Вейле се бори за титлата с големите в страната и да пробиеш в първия тим е голяма битка.

На 18 години дебютира в първия отбор, защото упоритостта му и желанието да тича, да се бори и да вкарва голове, впечатлява грамадните хора около него. И още нещо - той играе еднакво добре с двата крака.

Лирическо отклонение. Ако сте гледали баража за Мондиал 2018 между Ейре и Дания, в който Кристиан Ериксен наниза три гола, сте видяли - датчанинът подава и стреля с ляв и десен крак без да се замисля. Няма силен и слаб. Това е силата и на Симонсен.

Дребосъкът става лидер на Вейле още в първия си пълен сезон. Две поредни титли, а през 1972-ра втората е гарнирана с купата на страната. Позицията на Алън не е много ясна - той не е чист нападател, не е и истински полузащитник. Трудно е да го задържиш в една зона на терена и ужасно напомня един друг гигант от 70-те - Кевин Кийгън, който по това време още пробива в Ливърпул. Двамата дори не подозират тогава за съществуването на другия, но съдбата има да ги среща тепърва.

Симонсен отива на Олимпийските игри през 1972 г., но Дания не стига до финала. Трите му гола обаче правят впечатление и Борусия Мьонхенгладбах посяга към дребното момче с къдравите коси. И... изглежда, че това е най-голямата грешка в живота му.

На 20 години, в адски тежко първенство и отбор, който се бори за трофеи всяка година, пълен с немски национали... Първите два сезона са много трудни. Симонсен неведнъж стяга багажа за родния остров Вейле, но остава. Играе само 17 мача до сезон 1974-75 г., когато шансът му идва.

"Ханес Вайсвалер беше като генерал от армията - спомня си Симонсен за периода на адаптация. - Тренировъчните методи и режима в Борусия бяха от стомана. За мен, момче от полуаматьорски отбор в Дания, свикнало да пие по бира след тренировка с останалите, бе нов свят."