Едно отминало футболно време

Наближава Коледа. Прибираме се от работа, просваме тежката чанта до камината и отиваме да си вземем шише тъмна бира от хладилника.

Бутилката е заскрежена, самотна капчица се стича, разделяйки я на две. Отваряме я майсторски с вилица или запалка. Отпиваме си безжалостна глътка от еликсира на живота и си пускаме телевизора.

Сменяме каналите - по единия - "Сам вкъщи". На другия съобщават, че Барселона и Челси ще играят на осминафинал в Шампионска лига.

Хм, това май вече сме го гледали. Филмът за русото хлапе е ясен - него го дават всяка година. Сблъсък между "блаугранас" и "сините от Лондон" - класика. След още няколко глътки потъваме в размисли за едно отминало време.

Че кой не си спомня великите сблъсъци с главни действащи лица Бабаяро, Дешам, Дзола, Петреску от едната страна и Коку, Клуиверт, Де Бур, Ривалдо и Фиго от другата.

Тези футболни крале летяха по терена, сякаш свиреха симфония на Бетовен.

Или поне на нас така ни се струваше, защото не разбирахме много от играта, но именно те ни накараха да се влюбим в нея. Криехме се от родителите си, които никога не биха ни позволили да бъдем будни по това време на вечерта. Шампионската лига си е Шампионска лига - началото е в 21,45.

Нямахме търпение да започне коментара на почивката. Чакахме Краси Минев да каже някоя по-завъртяна фраза, а ние я повтаряхме докато не я наизустим... на другия ден това щеше да е мнението ни за мача.

Как само щяхме да изпъкнем пред останалите от бандата с познанията си! Батковците на столовете в студиото (коментаторите) винаги имаха интересни реплики за срещата, така и не разбрахме защо бащите ни постоянно им викаха "смешници, които никога не са пипвали топка".

Уви, времето не ни пощади. Тогава все още търкахме подметките на новите си маратонки по цял ден в квартала. Вечер се прибирахме целите в рани, научили по няколко нови неприлични думи от големите.

Събирахме албумчета и стикери със снимки на любимите си футболисти (на едно от Европейските пакетчетата бяха прозрачни и можехме да видим кой ще се падне). Взимахме си касетки със "златни" мачове от видеотеката. Пускахме "смс-и", за да гледаме Атлетико - Барса, все пак Мартин Петров щеше да участва.

Мамка му и футбол. Мастилото му попи под кожата ни като невидим татус. Щяхме да го носим цял живот със себе си, каквото и да става.

От капанчета по морето се редуваха викове "Българи, юнаци!" с "Тия ни отрязаха главите, каква е тая сметка, бе". Дори самото ни присъствие на плажа миришеше на мач.

Ако не бяхме направили врати от камъни и пръчки лежахме на хавлията си с емблема на Ливърпул или Манчестър Юнайтед. Зимата с шейните. На пързалката се организираха състезания. Естествено, всички разделени по отбори - феновете на Левски в единия, тези на ЦСКА в другия. Ако някой падне в снега, слаб е като Бербатов пред вратата на "сините". Такива бяха времената.

Не ни пускат навън - добре, ще играем на FIFA 2000. Графиката и е уникална, не е като тази на телевизионните ни игри с касетките.

Ругаехме, че няма българското първенство, използвахме думите "келеш" и "тъпо". Като губехме владението на топката - футболистът е направен слаб, не е наша вината. Сутрин проверявахме резултатите на телетекста. ЦСКА играеше с Ливърпул... мачът не се излъчва. Станахме рано и разбрахме, че българите са победили с 1:0 на "Анфийлд".

В друг случай "мърсисайдците" гостуваха на Левски. На следващия ден събрахме стотинки за вестник. Възкликнахме от радост, защото снимката на бащата на момиче от квартала е попаднала на първа страница. В едната ръка имаше син шал, а другата беше стисната победоносно във въздуха. Гордеехме се, че го познаваме.

Пръскахме се с дезеодоранти "кола" и ходихме на дискотека. Там пеехме "the name of the game - football" и "goal, goal, goal, ale ale ale" на Рики Мартин. Още не подозирахме, че той харесва футболистите по друг начин.

Пораснахме малко (не и на акъл). Какво да видим в Шампионска лига - Барселона срещу Челси. Този път защитници на каталунците бяха Валдес, Пуйол, Маркес, Деко, Шави, Мота, Ван Бронхорст и всеобщият любимец Роналдиньо. Лондончани, още със старата емблема с лъвчето, се гордееха с Чех, Тери, Лампард, Дъф, Макелеле, Гудьонсен и невероятният Дрогба.

Студиото преди мачовете си беше същото.

Самите срещи бяха все така интересни. Само играчите започнаха да обръщат повече внимание на прическите и татуировките си.

Какво да се прави, от малки само футбол ни е в главата. Бягахме от час. Сменяхме 2 трамвая, за да отидем на стадиона и да гледаме мач от "А" група. Половината се молихме на Янчев и Янев. Останалите на Иванков и Йовов. Тогава и стадионите ни бяха по-уютни. Често се виждаха малки деца хванати за ръка с дядовците си.

Сега посещаемостта на мачовете от Първа лига бие само тази в Парламента.

Бирата привършва, а камината има нужда от ново дърво.

Потънали в спомени, забравихме да приготвим дрехите си за следващия ден. Не че е много тежка задача - дънки, пуловер, яке, шапка и шал.

Ще ходим на мач.