Седемте най-добри отбора в историята на Ливърпул

ЛИВЪРПУЛ 1972-1974

УСПЕХИ: шампионска титла, Купа на УЕФА, Купа на Англия
МЕНИДЖЪР: Бил Шенкли
НАЙ-ИМЕНИТИ ИГРАЧИ: Кевин Кийгън, Емлин Хюз, Рей Клемънс, Йън Калахан
ОСНОВЕН СЪСТАВ: Клемънс – Лаулър, Смит, Лойд, Линдзи – Хюз, Калахан, Кормак, Хейуей – Кийгън; Тошак

За следващ финал в Европа на Ливърпул му се наложило да чака цели седем години. След шампионския сезон 1965-66 „червените“ дълго не спечелили никакъв трофей, макар че се представяли достойно в шампионата.

Една загуба от втородивизионния Уотфорд за Купата на Англия през декември 1970 г. се превърнала за Бил Шенкли в сигнал, който му подсказал, че е време да обнови отбора.

Вместо остарелите лидери в състава се появили вратарят Рей Клемънс, център-нападателят Джон Тошак, крилото Стив Хейуей.

Големият удар на Шенкли обаче било привличането от Скънторп на Кевин Кийгън, който веднага омагьосал феновете на „Анфийлд“. 

В този си вид Ливърпул се завърнал на първото място в първенството, като паралелно с това спечелил Купата на УЕФА, а година по-късно отново триумфирал с Купата на Англия.

Благодарение на редовното участие в евротурнирите отборът на Шенкли станал по-гъвкав в тактическо отношение, макар че запазил типичния си дух, себераздаване и увереност.

Великият шотландец се отнасял с недоверие към всичко чуждестранно, но въпреки това играчите му сменяли позициите си на терена, подобно на холандците с техния тотален футбол, и се стремели да контролират пространството с помощта на желязна дисциплина в италиански стил.

Но основният принцип оставал непокътнат.

Запалянковците, които гледали футбол по черно-белите си телевизори, знаели – Ливърпул е отборът, който владее топката.

 Класическата победа над Нюкасъл на финала за Купата на Англия през 1974 г. (пред 100 000 зрители на „Уембли“) се превърнала в последния мач на Шенкли. Големият шотландец бил изморен.

Феновете на Ливърпул останали, меко казано, в шок. Това бил краят на цяла епоха.

ЛИВЪРПУЛ 1983-1985

УСПЕХИ: шампионска титла, КЕШ, Купа на Лигата
МЕНИДЖЪР: Джо Фейгън
НАЙ-ИМЕНИТИ ИГРАЧИ: Кени Далглиш, Йън Ръш, Греъм Сунес, Алън Хансен
ОСНОВЕН СЪСТАВ: Гробелар – Нийл, Лоуренсън, Хансен, А. Кенеди – Лий, Сунес – Джонстън, Уилън – Далглиш; Ръш

Сезон 1983-84 може би е най-успешният в историята на Ливърпул. Джо Фейгън, дясната ръка на Боб Пейсли, го сменил начело на тима и веднага спечелил три трофея – титлата, Купата на шампионите и Купата на Лигата.

На практика тимът на Пейсли останал непроменен (в сравнение с предходния сезон се появил само един нов играч), но задачата на Фейгън била доста сложна.

Предстояло му да си спечели авторитет пред играчите, а после да ги мотивира за нови успехи.

Последния път Ливърпул станал шампион твърде лесно и си позволил да завърши шампионата със серия от седем мача без победа.

С авторитета на Фейгън нямало никакви проблеми, защото той прекарал в щаба на „червените“ достатъчно дълго време. Играчите уважавали приемствеността и традициите, а на предсезонната среща на футболистите капитанът Греъм Сунес
отсякъл: „Решено – ще го направим заради Джо!“

Сезон 1984-85 обаче се развил по коренно противоположен начин. В началото Ливърпул забуксувал заради напускането на Сунес и контузията на Ръш. После „червените“ набрали скорост, но не успели да настигнат съгражданите от Евертън.

На европейската сцена пък Ливърпул стигнал до финала с Ювентус.

Трагедията на „Хейзъл“ белязала края на престоя на Фейгън начело на тима.

Осемдесетте били тежко време за Ливърпул. В града свирепствала безработица (20% – два пъти повече от средния показател за Англия). Всяка година около 12 000 души напускали града, като отнасяли със себе си част от душата му.

Ливърпул се превърнал в огромно гето, а властите всячески демонизирали жителите му, макар че новото поколение фенове наистина било твърде агресивно.

„Хейзъл“ променил завинаги лицето на английския футбол (в съчетание с друга трагедия – тази от 1989 г. на „Хилзбъро“).
Преди страстните фенове били голямата гордост на клубовете, а сега се превърнали в истинска напаст.

Властите пък получили необорим коз срещу запалянковците на Ливърпул.

За Фейгън финалът с Ювентус се превърнал в лична трагедия. След като слязъл от самолета в Ливърпул, Джо се разплакал на рамото на Рой Евънс. Напускането му обаче нямало нищо общо с разигралата се трагедия.

Решението било взето дълго преди злополучния финал. Назначението на Фейгън от самото начало било планирано като краткосрочно.

ЛИВЪРПУЛ 1985-1990

УСПЕХИ: 3 шампионски титли, две Купи на Англия
МЕНИДЖЪР: Кени Далглиш
НАЙ-ИМЕНИТИ ИГРАЧИ: Джон Барнс, Йън Ръш, Джон Олдридж, Питър Биърдзли
ОСНОВЕН СЪСТАВ: Гробелар – Никъл, Аблет, Хансен, Стаунтън – Хаутън, Макмаън, Уилън – Биърдзли, Барнс; Олдридж/Ръш

Кени Далглиш, който оглавява „червените“ през годините, в които те са лишени от правото да участват в евротурнирите, става първият играещ мениджър в историята на клуба. Две години го съветва легендарният Боб Пейсли.

Далглиш започва с умерено обновяване на състава, който получава от Фейгън, и печели дубъл още в първия си сезон начело на тима. При това самият мениджър подпечатва шампионската титла в последния мач от първенството.

На финала за Купата пък е надвит Евертън.

През следващата година Далтлиш сглобява собствен отбор. Заминалият в Ювентус (не задълго) Ръш е сменен от Джон Олдридж, като на „Анфийлд“ идват още Джон Барнс и Питър Биърдзли.

През 1987/88 Ливърпул допуска първата си загуба в шампионата едва в края на март, но това, разбира се, не променя нищо – титлата е спечелена четири кръга преди края.

Отборът на Далглиш показва ярък, експлозивен, атакуващ футбол, по-привлекателен, отколкото този при предшествениците му.

По негово време „червените“ разчитат повече на индивидуалния талант на част от играчите, макар че не губят напълно духа и характера си.

И все пак, това е началото на края за великия Ливърпул. Кризата още не е настъпила, но сянката ѝ вече тегне над „Анфийлд“.

Три десетилетия Ливърпул живял според принципите, зададени още от Бил Шенкли. Между мениджърите съществувала приемственост, отборите се обновявали последователно и постепенно.

Играчите никога не почивали върху лаврите си, въпреки че победите били обичайното състояние за „червените“. На всеки новобранец веднага му обяснявали, че на „Анфийлд“ играят само най-добрите.

Треньорите знаели какво да правят при несполуки и били сигурни в крайния успех. Десетки години клубът наистина бил едно голямо семейство, макар че обкръжаващият го свят се променял стремително.

Последната шампионска титла е спечелена през сезон 1989/90 и оттогава Ливърпул все не успява да се завърне на върха.

През февруари 1991 година след безумното равенство 4:4 срещу Евертън за Купата Далтлиш хвърля оставка. Той така и не преодолял последствията от трагедията на „Хилзбъро“ и десетките погребения, на които се наложило да присъства (понякога по четири на ден).

Мениджърът останал емоционално опустошен.

Моментът, когато съставът се нуждаел от поредното преливане на свежа кръв бил безвъзвратно пропуснат и той се измъчвал начело на застаряващия си отбор, чиито лидери били по на около 30 години.

Той напуснал с нагласата, че си взема кратка почивка (подобно на Шенкли навремето). Клубът обаче избра друг път и измени на принципите, които определяха развитието му десетки години.

ЛИВЪРПУЛ 1975-1983

УСПЕХИ: 6 шампионски титли, 3 КЕШ, Купа на УЕФА, 3 Купи на Лигата
МЕНИДЖЪР: Боб Пейсли
НАЙ-ИМЕНИТИ ИГРАЧИ: Кени Далглиш, Греъм Сунес, Рей Клемънс, Алън Хансен
ОСНОВЕН СЪСТАВ: Клемънс – Нийл, Томпсън, Хансен, Хюз – Сунес, Макдермът – Кейс, Р. Кенеди – Феърклъф – Далглиш

Когато 55-годишният Боб Пейсли сменил великия Бил Шенкли на мениджърския пост, той вече имал зад гърба си две десетилетия в Ливърпул.

В професионалните умения на Пейсли нямало никакви съмнения. Той бил опитен специалист и самоук физиотерапевт, способен от пръв поглед да разпознае всяка травма и, както твърди биографът на Шенкли, основният тактик в клуба.

Но като характер Боб бил пълната противоположност на предшественика си.

„Бих се радвал, ако хората не ме разпознаваха, докато Бил нарочно носеше обувки с железни налчета – така всички чуваха стъпките му признава самият Пейсли.

Само първият му сезон обаче приключил без трофей.

В следващите осем години Ливърпул спечелил всичко, без Купата на Англия и КНК. Купата на УЕФА и първата КЕШ в историята на „червените“ били спечелени с отбора, чийто гръбнак бил сглобен още от Шенкли.

Европейската мечта на шотландеца така и не се сбъднала, но никой на континента не бил в състояние да спре победния марш на тима на наследника му Пейсли през 1977 г.

Именно след този сезон Боб положил основите на своя собствен отбор. Вместо преминалия в Хамбургер Кевин Кийгън на „Анфийлд“ пристигнал Кени Далглиш. Преди него в отбора бил взет Алън Хансен, а през януари 1978 дошъл Греъм Сунес.

Следващото първенство се превърнало в нагледна демонстрация на силата на новия Ливърпул.

Отборът на Пейсли вероятно е най-безупречният и най-балансиран в цялата история на английския футбол. Играта на къси пасове, превърнала се в запазена марка на „червените“, се съчетавала с типично британска решителност и агресивност.

Ливърпул бил в състояние еднакво успешно да играе с европейски гранд и да се бие до смърт с храбър аутсайдер в студена и дъждовна вечер в някакъв условен град от типа на Стоук.

Постоянните успехи означавали, че на „Анфийлд“ редовно идвали най-силните британски футболисти. Гръбнакът на тима бил изключителен.

Единственото, от което имал нужда Ливърпул, пък било всяка година да включва в състава един-два нови компонента – за освежаване.

Постиженията в Англия сами по себе си изглеждат невероятни, а паралелно с европейските триумфи качват „червените“ направо на някакво космическо равнище. Да не забравяме, че по онова време ротацията не била на мода и едни и същи играчи излизали на терена мач след мач.

Именно цар футбол се превърнал в основната компенсация на град Ливърпул за икономическите беди от 70-те и 80-те години.