По улиците на Ливърпул

Нито на „Анфийлд“, нито на „Гудисън“ ще забравят този черен ден.

Извън фризьорския салон слънчевите лъчи огряват стадиона. Пред къщите едни седят по футболни екипи, други пушат цигара.

Изведнъж отвън минава катафалка. В нея се вижда ковчег, обгърнат със знаме на Евертън.

След малко мъж около 60-те пресича улицата. Косите му са сиви, а брадата – никотиново жълта. Кой отбор обича?

Застава мирно като в казармата. Отговорът е Евертън. И показва стадиона.

Алън Бол, Хауърд Кендъл и Колин Харви – светата троица на „сините“.

Голямото трио в халфовата линия от 60-те години и началото на 70-те.

Който е гледал тези футболисти на живо, винаги има какво да разкаже. Такъв човек е Бърни.

Очите му излъчват сърдечност. Грижи се за всеки, който минава по улицата.

Няма друга работа. За последно е бил на стадиона през 80-те години със своя брат, който сега е в инвалидна количка.

Не може да си позволи да купи билет. Живее на пет минути от „Гудисън“ и на 15 от „Анфийлд“.

От дома си може да чуе радостта при гол и от двата стадиона. Толкова е близо и толкова далече. Ядосано извикал преди няколко седмици: „Ако някоя топка падне в градината ми от стадиона, ще я спукам с ножа!“

Отмъщение? „Не, от яд, че момчетата пак стрелят високо над вратата“, казва през смях Бърни. После показва църквата Сейнт Люк до стадиона.

Преди години момчетата са катерили по куполите, за да гледат мач от високо.

На входа й е застанал млад мъж с мюсюлмански шал. Червен е. От Ливърпул? „Не, аз съм евертониън! Но жена ми е от Ливърпул и обича да нося червени неща. Пълна лудост“, казва той.

Дийно, казва се Дийно. Нищо повече.

Приближава се още един мъж. В синьо-черни одежди. Колин Грийн е пастор. Има бели коси и бяло лице. Повежда обиколка из църквата.

На втория етаж е пълно с програми от стари мачове. В двора е разпръснат праха на много фенове.

Общоприето е в Англия да се мисли, че никъде няма толкова беднотия като в Ливърпул.

От десетте най-бедни квартали на Острова пет са в града.

А три – около „Анфийлд“.

През 80-те години Ливърпул е бил царство на безработицата, а за всичко е обвинявана Маргарет Тачър. Тя се борила срещу работническия строй, казват край доковете. Нейните министри я съветвали да не обръща внимание на Ливърпул.

Според всеобщото мнение в града Желязната Лейди е накарала полицията да скрие истината за „Хилзбъро“.

Когато през 2013 година Тачър почина, по улиците на града започнаха да пеят: „Вещицата е мъртва!“

И заради нея хората в Ливърпул – „червени“ и „сини“, виждат големия съперник в лицето на Лондон, а не помежду си.

Имало е мачове, на които двете агитки заедно са пеели еднакви песни.