На маратон в Северна Корея

В 8,30 ч сутринта всички 50 000 места на стадион „Ким ир Сен” са пълни. Мъжете са облечени в костюми като на Мао, сака и вратовръзки. Жените са в рокли, войниците са навсякъде с техните шапки в маслинен цвят с широки козирки.

Учениците носят хартиени фунии като мегафони и сребристи дървени палки, с които като със семафори и барабани отмерват ритъма на аплаузите. Това е като „добре дошли” за състезателите.

В мразовитото време, седиш сред 650-те маратонци от 30 страни, които приеха предизвикателството да отидат на състезание в неизвестното.

Това е маратонът на Пхенян.

В една от най-затворените и енигматични страни на света, няма друго събитие, за което да има рекламно видео. Е, за маратона на Пхенян имаше.

За втора година поред аматьорски участници от чужбина бяха допуснати на състезанието. Маратонът е част от празненствата на 15 април – рождения ден на Ким ир Сен – покойния лидер на Северна Корея.

Пристигнахме в събота, а приемната на летището „Сунан” се оказа хладно място, където времето тече бавно. Нашите лаптопи, смартфони, и паспорти се преглеждаха безброй пъти, за да чуя накрая: „Туристи”.

В неделя на стадиона имаше друг тип ентусиазъм.

Загрявахме на пистата, както и на пригодени за игра отвън баскетболно игрище. Футболният терен се оказа не от естествена трева, а с изкуствена настилка. Снимахме тълпата по трибуните – все пак 50 000 на маратон...

Настана леко объркване накъде да тръгне маратона – към кой от изходите. Първо ни обърнаха на едната страна, после застанахме към другата. „Ако беше лесно, нямаше да е Северна Корея”, казва един от участниците до мен.

Организаторите и арбитрите бяха с бели униформи, което напомняше повече на медицински експеримент, отколкото на състезание.

Първо тръгнаха участниците от чужбина.

Маратонът за севернокорейците бе час по-късно. Гледахме ги как се готвят за старт с белите ленти на главите, но някои дори нямаха задължителните номера за регистрация върху тениските си. Над 800 човека са се включили, казаха местните.

Бяганията в неделя са традиционни тук, но само заради 15 април – веднъж в годината, маратонът отваря врати за чужденци.

Един от арбитрите внимателно оглежда екипите ни – не може да съдържат националните флагове на САЩ, Япония или Южна Корея. Всичко останали са разрешени. През миналата година заради нарушение на това правило един от участниците тичал с дънки – на анцуга му имало знамето на Япония.

Излизането от стадиона е съпроводено с рев от трибуните и тракането на палките.

Минаваме покрай 60-метровата Триумфалната арка, символ на съпротивата срещу японската окупация на Корейския полуостров от 1910-а до 1945 г.

Опитваме да видим край маршрута някакъв знак на окуражаване, усмивка, нещо естествено и различно от сценария на церемонията в стадиона. Да, ето ги и първите обикновени хора край булеварда, по който върви маратона.

Войник вдига ръка за поздрав, една жена ни помахва от прозореца на апартамента си.

Минаваме по моста на река Тедон, като навсякъде има знамена на Северна Корея. Червеното в него е символ на пролятата кръв в битки с враговете.

Има го като символизъм в много национални флагове, но тук хората наистина вярват в символиката на цветовете.

Няма ги подвижните тоалетни, които са задължителни за маратоните. Табели насочват към обществени такива край пътя. Едната е на втория етаж на сграда, друга – в ресторант...

Камерите и фотоапаратите са забранени в правилата на маратона, но всъщност никой не си прави труда да конфискува дори мобилните телефони. А и никой не се сърди, когато го снимат, напук на това, което сме чували преди да пристигнем.

„Миналата година ни оставиха да снимаме дори в сградите, когато отивахме до тоалетната”, подхвърля Тори Кук – британец, който за втора поредна година идва да бяга в Пхенян. Прави го заради тръпката, а и разказва за приключението в родината.

„Нещата са много по-спокойни и контролът – по-малък”, казва ми Зален Титкъм, 32-годишен американец от Сиатъл. Идвал е през 2011-а за финали на световното по фризби – друго негово страстно хоби. Явно вижда промяна за 4 години.

Във втората част от маршрута хората са по-малко.

Единствените звуци в дълги периоди са от преминаващи велосипеди, които са масови по улиците.

Чуваме и далечна музика с местни ритми, но не разбираме откъде идва. Над нас минава и хеликоптер, който хвърля парашутисти над стадиона – забавления, докато дойде финалът на маратона.

Стигаме до по-оживена част от града, а има и много дечурлига. Някои са смели – протягат ръка за поздрав с тичащите и дори чуваме на английски: „Приятно ни е да ви видим”, „Добре дошли в Корея” и „Как се казвате?”.

По-късно вечерта холандецът Ханк Манен, 36-годишен участник в маратона, разказа на останалите, че една млада дама му пратила въздушна целувка. „Помислих си – сигурно сега я чакат неприятности”, казва холандецът. Но всъщност жената се усмихвала спокойно.

В един момент краката ми натежават и изпадам в това, което маратонците наричат „ничия земя” – не виждам друг тичащ нито пред себе си, нито зад мен. Човек в униформа ме вижда и приближава. Отмерва ритъм, с което ме забавя и овладявам дишането си, влизам в такт. „Много добре”, казва ми на английски. След което продължавам.

В далечината се появява и една от най-култовите сгради в Пхенян.

Това е огромният хотел Руюн, който се строи от 1987 г., но така и не е открит и не работи. През 2013 г. вождът Ким нареди броят на допусканите в страната туристи да стигне милион, вместо 200 000, както е дотогава.

За целта се строи нов терминал на летището, организира се международен филмов фестивал, както и се популяризира ски курорт – вероятно и заради ученическите години на вожда Ким в Швейцария.

Моите притеснения бяха други – на 60 г. съм, а това е четвъртият ми маратон за 12 месеца. Но не можех да изпусна почетната обиколка на стадиона в Пхенян, нали? Нямаше да имам друг шанс!

На вечерята обсъдихме именно това – всичко ли е нагласено, публиката на стадиона по сценарий ли действа или има и спонтанност.

„Не можеш да накараш децата да правят режисирани неща, а имаше хиляди деца”, казва друг холандец - Роланд Лууф.

Вероятно той е прав и за друго – в Америка и Европа ние сме с изкривено разбиране за Северна Корея поне толкова, колкото местните са с такова за нас. Но според някои от маратонците, които не са тук за първи път, откриването на Северна Корея към света още е далеч.

Моменти като маратона на Пхенян превръщат временно любопитството в топлота у местните, но ... до истинската промяна и отварянето на тази страна за останалия свят има още доста време.

Това бе просто една малка стъпка.