Легендата Невил Саутъл: Футболът е по-специален от училището

- Вярвахте ли тогава, че ще бъдете професионалист?

- Не. Казах ви – просто играех. Бях в тоя отбор, а през уикендите се състезавах с по-големи в тима на един пъб.

Бяха много сърцати мъже, а аз, момчето, на вратата. Ходих на училище като 15-годишен, за да играя футбол.

Присъствах почти само на часовете по физическо. Никой не се интересуваше, че правя така.

- А после?

- Хващах се с каквато работа имаше. Най-дълго бях келнер в ресторант. На мач си счупих реброто и трябваше да прекъсна тази работа.

- В Англия още ви наричат Мелничаря.

- Да, защото и това работих. Но само няколко месеца. Мнозина в Англия смятат това мелничарството за долнопробна работа и я избягват. А почти всеки си има мелница, това е част от живота.

- Как от работник в Уелс станахте вратар на Евертън?

- Първо играх в нискоразредни отбори като Уинсфорд Юнайтед и Бери. С жена ми наехме къща, която беше в много лошо състояние.

А сметката за парното бе толкова голяма, че се наложи да продадем мебелите си, за да я платим. Запазихме само леглата. Нямах и кола. Моят треньор в Бери ме заведе в Евертън.

- С колело ли ходихте на тренировки в първия сезон?

- Не, не, това е мит. Как си представяте всеки ден с колело да пътувам от северен Уелс до Ливърпул? Не съм Ланс Армстронг.

В този период се случи нещо смешно. Един ден не знаех как да се прибера до нас и попитах треньора на Евертън Хауърд Кендъл дали ще ме закара.

А той си помисли, че искам да ме носи на рамене.

- Какви бяха отношенията ви след този разговор?

- Винаги сме били честни един към друг. Ако несправедливо ме обвини за някой гол, му казвах само: „Добре, майната ти!”

След това гледаше запис и ми се извиняваше. Нищо не оставаше в задните мисли. Хауърд имаше онова важно чувство за ситуациите, което само добрите треньори притежават.

- Какво имате предвид?

- През годините всеки ден чуваш едни и същи глас, едни и същи анализи на треньора и в един момент ти писва.

Когато веднъж играхме мач за купата срещу Стоук, Хауърд отвори прозореца на съблекалнята.

Искаше да чуваме песните на феновете. „Това са хората, за които играете”, каза ни той. Нищо повече. Това бе най-мотивиращата реч в цялата ми кариера.