Легендата Невил Саутъл: Футболът е по-специален от училището

- Вратарите са най-близо до феновете през целия мач. Това натоварва или ви мотивира?

- Честно – нито едно от двете. Слагах си шапката и се изключвах от всичко останало.

Ако противниковите фенове ме освиркваха, правих следното: Спечелим ли, помахвах им с ръка и обратно в съблекалнята. По-добър начин няма.

- В един мач срещу Лийдс бяхте толкова ядосан, че по време на цялата почивка седяхте, облегнат на гредата.

- Когато вярваш, че нещо е правилно, трябва да се стремиш към него. Исках да изпразня главата си.

Мнозина помислиха, че е някакъв протест, защото тогава не се разбрахме в разговори за нов договор. Въобще не беше вярно. Бях ядосан заради мача, губихме с 0:2 и се нуждаех от спокойствие. Къде трябваше да отида? В съблекалнята бе прекалено шумно. По време на почивката феновете не ми обръщаха внимание. Бях сам със себе си.

- И феновете на „Гудисън Парк” ли не са ви повлиявали?

- Никога не са ме карали да загубя концентрация или да летя в облаците. С едно изключение – на полуфинала за КНК през 1985 година срещу Байерн.

Този мач феновете го спечелиха. Никога не съм преживявал подобно нещо. Още преди двубоя ни трябваше цял час с автобуса, докато пробием търпата и стигнем до стадиона. Байерн беше най-добрият отбор в света и ни поведе. Толкова бе шумно, че накрая победихме с 3:1. Беше като във филма „Гладиатор”.

- Как отпразнувахте победата?

- Прибрах се у нас и изпих чаша чай. Това беше. Когато е минало, значи е минало.

- Фенове на Евертън и днес разказнат, че сте мразил партитата. Не празнувахте ли и след спечелената купа на Англия през 1984 година?

- Вярно е. Когато съм спечелил купа, значи съм я спечелил. Няма какво да показвам на всички.

- След втората ви купа през 1995-а сте изчезнал.

- Знаех, че това е последният ми мач на „Уембли”. Победихме Манчестър Юнайтед с 1:0 и си помислих, че ще празнувам, както реша.

Качих се на колата и се прибрах у дома. По пътя качих няколко души на магистралата, които бяха аварирали. Оказаха се фенове на Манчестър Юнайтед.

- Как реагираха противниковите запалянковци, след като вратарят на победителите ги прибира?

- Не им говорих за мача естествено. И без това имаха гаден ден.

Момчета не можеха да повярват, че ги вземам. Дори не ме познаха. Мислеха, че съм някакъв идиот, който прилича на Невил Саутол, който по това време трябва да е на шампионски банкет.

- Никога не сте пил алкохол. Как минаваха вечерите с отбора?

- Исках възможно най-бързо да се оттегля. Около 2 часа през нощта всички бяха толкова пияни, а помещението бе толкова запушено, че не можеше да се живее.

Най-лошото в един отбор не са пиянски вечери, а безмислените шеги, които са всекидневие.

- Например?

- Спахме в хотел една вечер преди мач. Един от нашите бе тръгнал да търси проститутки, а ние изпразнихме стаята му.

Изнесохме всичко – леглото, телевизора, хладилника, столовете. Просто всичко. Когато се прибра, помисли, че е сбъркал хотела.

- Коя бе любимата ви шега?

- Да карам футболистите да ми бият удари и те да изглеждат безобидни. Свалях ръкавиците и спасявах само с глава. Подлудяваха се.

- Вярно ли сте единственият, който е мразил почивките?

- Вярно е. Когато сезонът свършваше, полудявах. Лежах и мислех: „Пълна глупост, сега бих могъл да тренирам.”

Взимах книга, прочитох две страници и отивах да тренирам наистина.

- Как се чувстваше семейство ви?

- Питаха ме: „Ще дойдеш ли на плажа?” Отговарях само: „Не, защо? Не виждам смисъл.”

Една седмица почивка бе тежка, а две – истински ад. Знам, че не звучи романтично, но за мен бе така.

- Освен това сте първият футболист, който е предложил брак на жена си на терена.

- Да, после това стана тенденция. Имаше много гадни репортажи във вестниците. Аз написах на фланелката си: „Обичам съпруата си”.

Няколко седмици по-късно играхме срещу Шефийлд Уензди. Техният вратар бе написал на своята фланелка: „И аз обичам съпругата на Невил Саутол”. Смях се много.

- Ако се върнете назад в кариерата си, кой е най-големият ви момент? Имате две титли, две купи, КНК...

- Сега ме хваща яд. Можехме да постигнем много повече. Когато бяхме най-силни, дойде това наказание от УЕФА заради трагедията на „Хейзъл” и английските отбори бяха извадени от международните турнири.

- Ядосан ли сте на УЕФА?

- Ще кажа така - УЕФА много обича да замита проблемите под килима.

- Какво имате предвид?

- Бях треньор на юношеския национален отбор на Уелс и пътувахме за мач в Източна Европа. Един от противните играчи извика на едно от моите момчета: „Негър”.

Подадохме официална жалба до УЕФА, а оттам ни отговориха, че не искат да има проблеми. На един младежки турнир в Минск бяхме в един хотел със съдиите. Те викаха проститутки в стаите си и УЕФА знаеше.
Функционерите не приемат Уелс на сериозно, реагират само при големите акули. Така е винаги във футбола – когато нямаш пари, те хващат за топките.

- И днес работите с юноши. С какво точно се занимавате?

- Работих дълго за един проект, който се казва „Нужда от образование, ангажираност и тренировки”.

В него се занимавахме с бедни деца, които са напуснали училище и никога няма да бъдат взети на работа. Чрез спорта опитвахме да ги изградим като личности, които могат да живеят пълонценно и да имат самочувствие. Сега работя за едно училище и тренирам деца между 12 и 16 години.

- Треньор ли сте или учител?

- Нищо особено не съм. Футболът е по-специален от училището. Научава те да живееш с разочарованията и да не обръщаш внимание на останалите.

Така бе и при мен. Затова седях на почивката, облегнат на гредата...