Нощта, в която Рейнджърс - Селтик загуби значение

Дербитата на Нова година са важна част от шотландския футболен календар. Всеки сезон Футболната лига прави всичко, за да има поне по един голям мач около 1 януари (31 декември - 2 януари) от калибъра на Селтик - Рейнджърс, Хибърниън - Хартс или поне Абърдийн срещу някой от грандовете.

Селтик и Рейнджърс на Нова година е класика. За съжаление с такъв мач е свързана най-голямата спортна трагедия в шотландския спорт, не свързана с хулигани или конфронтация. Просто ужасен инцидент с дъх на смърт и кошмарни спомени.

На 2 януари 1971-ва Рейнджърс прие Селтик на "Айброкс" в студената вечер в Говън, своя квартал на Глазгоу. Двубоят бе в духа на това дерби - баща на дербитата. Задъхан, драматичен и пълен с изненади. За съжаление, този път те бяха твърде опасна смес с обстоятелствата и доведоха до трагедия.

Селтик вкара за 1:0 в 90-ата минута и изглеждаше, че печели мача. Тълпи от 80-те хиляди по трибуните тръгнаха да напускат стадиона, разочаровани от гола. Фенове на Рейнджърс. За да чуят стотина секунди по-късно рев - Колин Стийн бе изравнил за домакините (на основната снимка)!

На Стълбище номер 13 се случи ужасът.

Тази част от "Айброкс" бе донесла вече 2 жертви и стотици ранени при бутане и блъскане на претъпканите трибуни и тесен подход към тях през 60-те. Клубът имаше планове да обнови стадиона най-вече заради проблемния сектор.

На 2 януари 1971 г. се оказа, че тези планове са закъснели с фатален ефект.

В опит да се върнат по замръзналите стъпала, нагоре към трибуните, фенове са посрещнати от вълна - смесени в радост, опитващи си да си тръгнат и просто падащи на хлъзгавите трибуни хора.

Настава ужас, като близо 45 минути хората са приклещени в тясното пространство на Стълбище №13.

"Не можех да дишам, бях застанал почти хоризонтално и се държах върху хората, не можех да падна на земята - за щастие - разказва Уилям Мейсън, оцелял в ужаса. - Заспивах, едва дишах и липсата на кислород ме приспиваше.

Човек до мен, който някак успяваше да мърда по малко ръцете си, ме удряше в лицето, за да остана буден. На него дължа живота си. Помня как отворих очи на терена, бяха успяли да ме измъкнат. На гредите на вратите бяха подпрели хора, които опитваха да свестят. Имаше и доста покрити с одеяла... Вече мъртви."

Разказът на фотографа на "Sunday People" е още по-смразяващ. В онази вечер той се прибира до офиса, за да извади снимки от мача, като обаче получава нареждане веднага да се върне към стадиона. И заварва там гледка...

"Джок Стейн, мениджърът на Селтик, и Уили Уодъл - босът на Рейнджърс, носеха заедно една носилка с тяло на нея. Не знаех дали човекът е жив или мъртъв. Теренът бе покрит с тела, някои стенеха, но като цяло тишаната бе смразяваща. Полицаи и медицински лица сновяха, опитвайки да помогнат на всеки.

Видях човек с огледалце, който го доближаваше до устните на лежащите. "Мъртъв, мъртъв, мъртъв", казваше при някои от тях, а след него човек с бели дрехи го покриваше...

Никога няма да забравя тази гледка. Направих снимки и в шест без 10 тръгнах обратно към офиса, за да спазя графика - 18 часа. Беше толкова тягостно, че не можех да кажа нищо на шефовете ми. Просто промълвих на главния редактор: Освободете цялата първа страница. Имах усещането, че тази вечер никога няма да свърши..."

Загиналите са 66. Сред тях има деца. Много деца. Историята на пет момчета, още ученици, се превръща в символна за тази ужасна трагедия.

Разказва я Шейн Фентън, шестият младеж от компанията от Маркинч, градче в околностите на Глазгоу. Той е фен на Селтик - и това спасява живота му.

Шестимата тръгват заедно за мача в онзи следобед, те играят за местния аматьорски тим Маркинч Юнайтед, страхотни приятели са и учат в едно училище. Само едно нещо ги дели - петимата: Питър Ийстън (на 13 г.), Брайън Тод (14), Роналд Патън (14) и Мейсън Филип (14) са от Рейнджърс. Шейн - тогава на 15, е от Селтик.

Разделят се на автобусната спирка в Гленроутс, откъдето тръгват към секторите за техните привърженици.

"Бяхме в страхотно настроение, от рано сутринта бяхме излезли от домовете си, обсъждахме възбудено мача - разказва Шейн. - Бе точно след празниците, след новогодишния ден и родителите ни разрешиха да идем на мач без никакви опасения. С нас имаше само двама възрастни - родителите на Питър и моят татко. Разделихме се на спирката, пошегувахме се за мача и ... никога повече не ги видях."

И петте момчета от Рейнджърс загиват на Стълбище №13.

"Пристигнахме в Маркинч около час след края на мача - продължава Шейн. - Вече се бе разчуло, че нещо се е случило в сектора на Рейнджърс. След това дойде и първият автобус с техни запалянковци, но моите приятели ги нямаше. В следващия - също. Мислех си - просто са изпуснали първите автобуси..."

Шейн и целият квартал чака момчетата до късна тази вечер, но те не се прибират у дома. Както и 8-годишният Наджъл Пикъп от град Ливърпул, който е на гости в Глазгоу с родителите си на приятелско семейство. Това е първият мач, на който татко му го води. И последният.

Загива и една жена - Маргарет Фъргюсън, на 18 години. Не е изненада, че повечето от жертвите са съвсем млади, има и доста деца.

По-здравите физически мъже успяват някак да се справят страшната хватка, поддържат се един друг, за да не паднат и да не бъдат стъпкани или задушени. Децата са абсолютно безпомощни.

18 години по-късно по подобен начин на "Хилзбъро" в Шефийлд доста деца не успяват да се измъкнат и са сред 96-те загинали фенове на Ливърпул в друга сходна като развитие трагедия.

Има и още нещо общо - Кени Далглиш е резерва за Селтик в онзи ден на "Айброкс", а 18 години по-късно е мениджър на Ливърпул по време на трагедията в Шефийлд.

Вечерта след мача е огромно изпитание за Уили Уодъл и Джок Стейн. Големият Джок, символ на Селтик, предлага услугите си за всичко, с което може да помогне. Той остава до късно на "Айброкс" и заедно с асистентите си от треньорския щаб помага на хората от Рейнджърс да изнасят ранени... Те са над 200.

Стейн води тима на Селтик и на поклонението, като колите с телата на загиналите минават през целия град. В тези часове след трагедията, двата вечни и непримирими съперника нямат вражда. "Дербито, което нямаше значение", заключава в. "Daily Record" в деня на погребенията.

Легендата на Рейнджърс Колин Стийн е в депресия и със седмици не успява да играе отново, успокояван от клуба и феновете и на двата тима. Той се укорява, че неговият гол е предизвикал трагедията - косвено. Разследванията доказват след няколко месеца, че не е точно така.

Просто секторът и без това е бил препълнен, а когато масово хората си тръгват по замръзналите стъпала. Основната пряка причина е, че десетина привърженици са паднали на стълбите и се превръщат в "тапа", а тези отзад не виждат и продължават да опитват да излязат, притискайки и падналите, и тези, които са по средата.

Рейнджърс веднага започва да реализира идеята за промяна на арената си. И "Айброкс" се променя изцяло, за да стане модерен стадион. Копира се архитектурния план на "Вестваленщадион" в Дортмунд. Клубът плаща и 26 хиляди лири обезщетение на семействата на загиналите.

40 години по-късно, на 2 януари 2011-а, дербито отново бе на "Айброкс". Най-великият играч в историята на Рейнджърс (според феновете) и Били Макнийл - идолът на Селтик, изнесоха на терена огромен венец преди двубоя. 7500 фенове на "зелено-белите" мълчаха в почит с останалите по време на минутата за това, нямаше обиди, нямаше неуважение. Голяма фланелка на Селтик с номер 66 бе вдигната над главите на агитката.

Вечните и непримирими врагове, за които съперничеството е не само футбол, но и религия, политика и идеология, имат една тема, която не допуска омраза и вражда.

Онази за нощта на 2 януари 1971-ва, когато момчетата от Маркинч, както и още десетки като тях, отидоха на един футболен мач.

И не се върнаха у дома.