Мързеливите гении

Димитър Бербатов бил мързеливичък. Не обичал фитнеса, а и не си давал зор в тренировките.

Така го описа съотборникът му от времето във Фулъм Бреде Хангеланд. Да си признаем, някак не си представяме Бербатов в ролята на някакъв биткаджия по терена, който прави шпагати, преследва загубени топки и пада от изтощение в края. Друга е маята му.

За мнозина изключително талантливи играчи през годините се е лепвал етикет "мързелив". Някои от тях са си го заслужавали, други създават такова впечатление с поведението си, някак незаинтересовано и лениво.

Което не им пречи да са абсолютните любимци на феновете, които предпочитат един техен гениален проблясък за 90 минути, вместо тичането до изнемога на останалите в отбора. Виж, треньорите може и да не са на това мнение...

Хуан Алберто Скиафино

Наричан Пепе Скиафино в родния му Уругвай, а в Милан получава прозвището Бог на футбола. През 1950-а вкарва гол и играе наистина като Бог на мача, дал световната титла на родината му срещу Бразилия на "Маракана". Но дори в тази битка "на живот и смърт", понякога се разхожда по терена и е овикван от уругвайските играчи.

Има такъв пас и виждане за играта, че няма нужда да тича като луд. В Милан с триото шведи Гре-Но-Ли и с Джани Ривера прави чудеса, печели три титли и губи финал за Купата на шампионите от Реал Мадрид. Но го винят постоянно, че не работи достатъчно здраво, обича живота в Милано (по-късно и в Рим, когато играе за Рома) и харесва италианското вино.

Мишел Платини

С навитите до глезените чорапи, физиономията на човек, който току-що е прочел сборник с мъдростите на някой гръцки философ, Платини бе архитип на гения на футболното игрище. През 1984-а вкара 9 гола на европейското, като френският в. "Екип" се пошегува, че е изтичал и толкова километра в мачовете (общо пет).

На Мондиал 86 се почесваше някак незаинтересовано в жегата на Халиско, когато Франция играеше един от великите мачове в историята на световните първенства срещу Бразилия. И вкара гол, разбира се. Феноменален играч с три "Златни топки" и всички трофеи във футбола.

Около него тичаха Фернандес, Тигана и Жирес, а той бе завършекът на това брилянтно полузащитно-офанзивно каре.

Роже Мила

През 1990-а го включиха в състава на Камерун за световното, въпреки че съотборниците му повдигаха вежди и мрънкаха. Беше на 38, играеше в първенството на остров Реюнион, отдавна забравен за големия футбол. И му личеше по фигурата и поведението.

Мила обаче заби четири гола, прати камерунците на четвъртфинал, а там направи дузпа и асистира за двете попадения при отпадането от Англия. Всичко това - без да си дава много зор да тича след Газа и Линекер в страхотната битка. Нещо повече - "мързеливецът" Мила наниза гол и на Русия четири години по-късно на Мондиал 94, а в родината му вдигнаха паметник.

Георге Хаджи

Всички, които сме го гледали, трябва да се считаме за привилегировани. Но е трудно да се сетим за някой мач, в който сме го видяли как тича на спринт. Той никога не се напъваше - което е белег на гениите. Те няма нужда да изпъват жили и стискат юмруци в преследване на това, което са изпуснали. Обикновено - топката.

Хаджи винаги бе там, където да намери 2-3 метра пространство и да получи оръдието на труда си. Тоест - на изкуството си. После подаваше пас с дъх на гениалност, стреляше по неописуем начин, създаваше нещо. Левачката му струваше 100 милиона без останалата част на тялото, по днешните стойности във футбола.