Как от момче, което подаваше топките, стигнах до "Златната топка"

Роналдо

Повече от всеки друг нападател, когото някога съм срещал във футбола, той бе човекът, който винаги ме изпълваше със страх. Най-добрият играч на нашето време.

Роналдо. Феномена.

За първи път играх срещу него в един мач Бразилия - Италия преди световното през 1998-а. Докато излизахме на терена и го виждах до мен с екипа на съперника, се чувствах ужасно застрашен.

Мачът завърши 3:3, а в съблекалнята нашият селекционер Чезаре Малдини ми каза: "Фабио, нали знаеш, хората наричат Роналдо невероятен, великолепен и така нататък. И знаеш ли - след като го гледах срещу теб, мога да потвърдя, той е наистина невероятен!".

Класически Чезаре, благодаря...

Роналдо не вършеше работа в защита. Нямаше нужда да си хаби силите за това.

Но искаше ли да ти вкара гол, винаги вкарваше. Бразилия имаше уникални играчи в онзи мач - Роберто Карлуш, Роналдиньо, Ромарио. Но Роналдо бе различен.

Бърз. Силен. Невероятен. И винаги, когато след това се срещахме на терена, изпитвах огромен респект. Нямаше нужда да ми говори гадости на терена, както правят повечето нападатели. Не му бе необходимо да опитва да ми повлияе психически. Той вече го бе направил в момента, в който го виждах в състава на съперника.

Мисля си, че страхът от него никога не умря у мен. Но той бе смесен с уважение, а това ме караше да тренирам невероятно здраво всеки ден, за да съм подготвен. Роналдо ме научи как да се сравям с този страх.

Зидан

Ако Роналдо бе най-трудният опонент, Зидан бе най-елегантният. Той бе невероятен играч. Джентълмен.

Сякаш се носеше във въздуха с топката и не стъпваше по земята. Неговите движения бяха като от балета. Щастлив съм, че бях в един отбор с него. Невероятно бе да го гледаш как минава между съперниците като сянка. Играх и срещу него. Но опитът от това да тренирам редом със Зизу ме научи как да се справям с него като опонент.

Но той винаги намираше по някой нов начин да ме елиминира, да създаде опасност, да мине край мен.  Като в случая с Роналдо, при Зидан най-доброто, което можеш да направиш, е да се подготвиш да го срещнеш. Но това не ти гарантира нищо.

През 2006-а играхме срещу Франция на финала. Той вкара от дузпа в мача. След това постоянно бяхме под напрежение, бяхме уплашени. Как имаше самочувствието да копне топката от дузпата, та това бе пета минута на финала!

Постоянно усещахме присъствието му на терена. Дори, когато не правеше нещо от неговия репертоар със специални изпълнения, пак всяваше страх у нас. Толкова спокоен и креативен, влияещ ужасно силно позитивно на собствения си отбор и разтреперващ краката на съперниците.

Това бе до момента, в който си изпусна нервите и бе изгонен. Дори Зидан имаше такива мигове.

Тогава научих още един урок. Как да си лидер на терена.

Работата ми като капитан бе не само да спирам атаките на противника. Но и да поддържам концентрацията на отбора, да се грижа за духа на съотборниците ми дори, когато губехме в резултата. Казвах им постоянно: "Ще го направим. Можем!".

Матераци изравни бързо. Успокоихме се малко, бяхме в играта. Но със Зидан наоколо...

Сърцето ми тръгваше да бие и спираше всеки път, когато някой от нашите отиваше да бие дузпа при изпълненията след края. Когато Гросо вкара, просто не чувах нищо. Не вярвах, че това е възможно.

Бяхме шампиони на света.

Държах купата и си мислех, че за първи път в живота си наистина разбирам защо съм станал защитник. Какво правя там отзад, изобщо.

Аз съм там, за да имаме организация в отбрана, да сме готови и концентрирани. Бяхме най-добрите на турнира като отбор, като взаимно доверие и организация.

Но не само в защита.